Уорд се засмя вътрешно. Какво можеше да очаква? Момчето бе само на шест години. Ако вместо момчето тук бе Марина, без съмнение тя щеше да сподели възхищението му от живописните каньони и долини, изсечени втвърдите скали преди хиляди години, а сега покрити с буйна трева и високи дървета. За Уорд това бе кътче от рая.
В цялата долина бяха разпръснати големи канари, по-големи дори от къщата на Джейк, които сякаш бяха захвърлени там от великанска ръка. Други, намиращи се една върху друга, изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се срутят в долината. В няколко посоки бяха разпръснати не по-малко внушителни гранитни скали, през които течаха потоци и които образуваха по-малки проломи с дива, първична красота.
Уорд винаги гледаше с почуда и възхищение тази долина и за пореден път осъзнаваше колко малък и незначителен изглежда спрямо творението на природата и колко малки и незначителни са собствените му проблеми. Това го караше да се чувства по-добре. Колкото са по-малки, толкова по-лесно ще ги разреши.
Но колкото на Уорд се искаше да остане повече на това място, където му се струваше, че на света няма нищо невъзможно, толкова Танър ставаше по-нетърпелив. Момчето вече бе започнало да слиза по тясната пътека, която водеше надолу към скалист каньон. Очевидно бе решен да открие сърна преди Уорд.
Каньонът, в който навлязоха, беше наистина тесен и скалист. Високите дървета образуваха над главите им истински зелен тунел, който ги предпазваше от силните лъчи на слънцето. Пътеката не бе много стръмна и по нея се яздеше леко и приятно, но скоро тя изведе двамата ездачи в малка долина, закътана между високи и стръмни склонове. На известно разстояние спокойно пасяха крава и бик. До тях на тревата лежеше теле.
Танър се бе нагледал на толкова много крави, че те вече не представляваха интерес за него. Това, което търсеше, бе сърна.
— Ето една! — изкрещя момчето, а лицето му светна от вълнение.
Кошутата бе на повече от хиляда фута разстояние, а до нея теренът бе непроходим.
— Да, виждам — отвърна Уорд — Но аз не мога да застрелям нищо от такова голямо разстояние.
— Разбира се, че можеш — отвърна Танър.
— Сигурно наблизо е скрила сърнето си.
Уорд искаше да отклони момчето от намерението му, но Танър изглеждаше решен на всяка цена да ловува. Неочаквано и с пълна сила Уорд осъзна, че не само прекрасната гледка на долината го задържате и го караше да проточва всеки миг. Всъщност причината бе, че е заедно със сина си. Искаше му се този следобед да продължи вечно. Никога преди не бе прекарвал толкова време с момчето.
Да язди с Танър, да отговаря на въпросите му, да споделя радостта му, когато се учи как да хвърля ласо, да вижда вълнението му за нещо толкова обикновено като това да прекарат заедно един ден в ранчото, да бъде човекът, който е в състояние да му доставя толкова радост — това за Уорд бе толкова ново и толкова прекрасно усещане. Изпитваше такава обич към това момче, че на моменти не бе сигурен дали може да я удържи.
Не бе възможно да изпитва такава обич към Танър, без да чувства нищо към Марина. Тя бе майка на Танър, жената, която някога толкова отчаяно бе обичал. Двамата заедно бяха дали живот на това момче.
Танър предизвикваше у него желание да има свой дом, семейство, място, където да може да обича и да бъде обичан.
Уорд се запита дали Марина все още изпитва някакви чувства към него. От поведението й можеше да съди, че тя вече не му се сърди, но той искаше много повече. С всяка стъпка, с която се приближаваше към момчето, Уорд усещаше, че се отдалечава от Марина и че не иска нещата да се развиват по този начин.
— Танър, спри — извика Уорд. — Вдигаш толкова много шум, че ще изплашиш всичкия дивеч в долината.
Танър нетърпеливо бързаше напред и от време на време се скриваше зад някое възвишение или завой. Уорд не се тревожеше за безопасността му, но държеше да спази обещанието си към Марина да не изпуска момчето от очи.
Още повече, не искаше да пропуска дори миг от този забележителен ден. Уорд бе убеден, че Танър чувства поне малка част от обичта, която изпитваше към него. Виждаше доказателство за това в очите на момчето, когато то вдигаше поглед към него. Усещаше го в начина, по който Танър се опитваше да му подражава или просто да му достави удоволствие.
От друга страна, всичко това навяваше на Уорд горчиви спомени. В момчето мъжът виждаше себе си, спомняше си времето, когато би направил всичко, за да заслужи същата любов и внимание, с които майка му отрупваше Рамон. Бе станал най-добрият каубой, бе се научил да управлява ранчото, работеше дълги часове, без да се оплаква, нищо не се бе променило.