— Продължаван да разбъркваш ориза — предупреди Изабел, обръщайки се към Брет. — Ако залепне за дъното, ще трябва ти да измиеш тигана. Мисля, че Танър се е държал много смело. Ако върху мен бе скочил планински лъв, сигурно все още щях да продължавам да крещя.
— Не можах. Паднах на земята и той скочи върху мен — отвърна Танър по детски откровено. — Уорд помислил, че съм умрял. Когато разбра, че съм жив, заплака.
Марина се отпусна тежко на един стол до масата. Уорд бе плакал, защото Танър бе в безопасност! Никога не би си помислила, че Уорд толкова бързо е успял да обикне сина си. Наистина го обичаше. Никога не бе го виждала да плаче. Изпита вина, защото щеше да отведе Танър оттук, но не можеше да постъпи по друг начин. Синът й бе всичко, което имаше.
Уорд й предлагаше повече. Но ако той искаше да живее с нея само заради Танър, можеше ли да му има доверие, когато й говореше за любов? Трябваше да отиде някъде, където ще може да помисли на спокойствие.
— Къде е Джейк? — попита тя.
— Помага на момчетата да нарежат елена — отвърна Изабел — Аз бих почакала, докато се върне — продължи, когато тя Марина стана и се отправи към вратата — Гледката не е от най-приятните.
— Всяка есен ръководя клането на добитъка — отвърна Марина и излезе.
Бе казала истината, но никога не успя да хареса тази работа. Въздъхна облекчено, когато забеляза, че Джейк идва към нея. Срещнаха се под сянката на един от големите дъбове.
— Синът ти стана нещо като герой сред момчетата — каза Джейк. — Иначе никак не е лесно да задържиш Дрю в къщата, когато режем някое животно.
Марина се усмихна едва забележимо.
— Танър е много по-щастлив от тази случка, отколкото аз.
— Говориш също като Изабел.
— Никога не съм успявала да разбера какво привлича мъжете към опасността.
— Изабел казва, че това си е чист инат. Когато истински се ядоса, казва, че го правим от глупост — Джейк се ухили.
— Изабел явно не е от хората, които украсяват истината с хубави фрази.
— Тя казва също, че няма нужда от такова нещо, тъй като мъжете изпитват затруднения да разберат неща, които са повече от очевидни.
Марина знаеше, че Джейк искрено обича жена си и уважава чувствата й. Беше ги виждала заедно прекалено често, за да се съмнява в това. Как можеха толкова много да се обичат и да гледат на нещата от толкова различен ъгъл?
Можеше ли и между тях с Уорд да бъде така? Това никак не изглеждаше вероятно, но Джейк и Изабел бяха доказателство за противното. Марина осъзна, че истинската любов означаваше да разбираш, да приемеш другия, да го оставиш да бъде такъв, какъвто е. Знаеше, че това бе напълно възможно, след като Джейк бе успял със своята невъзможна сбирщина от момчета.
Но не бе дошла тук, за да си задава още въпроси, на които не можеше да отговори.
— Време е двамата с Танър да си тръгваме. Вече достатъчно дълго злоупотребяваме с гостоприемството ви. Утре рано сутринта ще тръгнем за Сайпрес Бенд.
Усмивката изчезна от лицето на Джейк, очите му загубиха дяволитите си пламъчета.
— Каза ли вече на Изабел?
— Не. Исках първо да говоря с теб и за уреждането на самото пътуване.
— От какво имаш нужда?
— Само от някои, които да ни придружи.
Не й харесваше идеята да язди сама десет мили сред непознати пусти земи. Не разбираше как Уорд може да харесва всичко това.
— Говори ли с Уорд?
— Казах му, че си тръгвам.
— Помоли ли го той да те придружи?
— Не.
Беше очевидно, че Джейк се чувства неудобно.
— Поставяш ме наистина в ужасно положение.
— Как така?
— Ти си жена на Уорд. Танър е негов син. Молиш ме да ти помогна да избягаш от него. Дори и Уорд да не бе мой приятел, не виждам как бих могъл да направя такова нещо.
— Аз не бягам от никого.
— Но въпросът се свежда точно до това.
— Тогава с Танър ще тръгнем сами.
— Мислиш ли, че Уорд ще ти позволи? Той е твой съпруг.
— Честно казано, намирам, че ми е трудно да мисля за Уорд като за мой съпруг.
— Все пак поговори с Уорд. Ако той не иска да дойде с вас, ще изпратя Бък.
Бе очаквала да намери Уорд да върши всичко друго, но не и да храни намереното бебе. Беше й трудно да свърже този Уорд, който яростно бе спорил с нея, с мъжа, който си правеше труда да храни бебе, което дори не бе негово. Не можеше да не се запита дали така би постъпвал и с Танър и да се чуди дали и той си бе мислил колко неща бе пропуснал заради това, че не бе познавал сина си.
Гневът й към него се възвърна с пълна сила. Той продължаваше да атакува защитата й, да руши стените, които бе издигнала около себе си с тези свои благородни постъпки. Те правеха невъзможно намерението й никога повече да не си позволи да го обича.