— В такъв случай ще е по-добре да не ми искаш развод. Съдът няма да ти даде детето, ако не си омъжена.
— Искаш да използваш и този аргумент, за да ме задържиш при себе си?
— Не. Роднините могат да се появят по всяко време. Ако ти я отнемат, след като си я гледала две или три години, ще бъдеш съсипана от мъка.
— Как можеш да знаеш това?
— Аз може да съм се влюбил в теб само за един ден, но не съм глупак. Ти приемаш задълженията и отговорностите си много сериозно. Уважавам много честността и почтеността ти.
— Дори когато бях готова да се омъжа за Бъд, мъж, когото не обичам?
— Сигурен съм, че той е наясно с твоите чувства към него. Сигурно сама си му казала.
— Откъде знаеш?
— Просто знам. Както и това, че отказваш милостиня от когото и да било, че отказа да се омъжиш за Рамон, въпреки че това можеше да е разрешение на всички твои проблеми, че дойде тук сама, вместо да изпратиш някои друг. По същата причина използваш моминското си име, но настояваш Танър да се нарича Дилън.
В този момент мисис Прут подаде глава от вратата.
— По-добре идете да видите какво правят момчетата. Досега сигурно са оседлали половин дузина коне.
— Момчетата ще се появят всеки момент — отвърна Уорд. — Тя не познава Уил — обърна се той към Марина. — Ще имаме истински късмет, ако престане да говори поне колкото да затегне ремъка.
Мисис Прут се върна вкъщи. Очевидно недоверието на Уорд в способността й да оценява здравето на хората от града все още я дразнеше.
— Сега какво ще правиш? — попита Уорд.
— Не знам. Какво ще направиш, ако се съглася да живея с теб?
— Все още не съм решил.
— Знам, че си мислил върху това. Преди седем години постъпихме необмислено, но сега виждам, че си съвсем различен.
— Откъде знаеш?
— Не се доверяваш на никого, Уорд, дори на себе си. Проверяваш зад всеки ъгъл, страхувайки се, че всеки момент оттам може да изскочи призрак.
— Това вече се случи.
— Престани да отбягваш въпроса ми. Какво ще направиш?
— Това зависи от теб.
— Добре, кажи какъв избор имам.
— Можем да останем в ранчото. Мога да продължа да работя там.
— Не можем да продължим да живеем в къщата на Изабел.
— Можем да си построим собствена къща.
— С какво?
— Имам малко пари.
— Колко?
— Достатъчно.
— Значи няма да ми кажеш?
— Не.
— Това не е добър знак. Съпрузите не трябва да имат тайни един от друг.
— Зависи колко са близки.
Тези думи накараха Марина да направи нещо, което нямаше намерение да стори.
— Какъв друг избор имаме?
— Можем да се преместим в Сан Антонио.
— Надявам се, разбираш, че никой не би говорил с мен.
— Това за мен изобщо не би имало никакво значение.
— А за мен би имало, и то голямо. Нямам никакво намерение да живея с теб и да отгледам Танър като отхвърлен от обществото човек. Това мога да направя и ако заживея сама.
— Можем да отидем да живеем в „Ранчо дел Еспада“.
— Отказвам да живея в една къща с Рамон, дори и ако майка ти ми позволи да прекрача прага.
— Те вероятно ще прекарват в Сан Антонио по-голяма част от времето си.
— Ще трябва да измислиш нещо друго. След като казваш, че имаш малко пари, мислил ли си да купиш ранчото от Рамон?
Марина осъзна, че си бе позволила да се увлече дотам, като че ли вече бе решила, че ще живее с Уорд. Освен ако не грешеше, Уорд също бе стигнал до този извод.
— Не че съм решила точно какво да правя — добави тя, — но веднъж след като Танър разбере, че ти си баща му, връщане назад няма.
— И сега няма връщане назад — каза Уорд. — Той трябва да знае. Единственият въпрос е кога и как да му кажем.
Марина отново усети острата стрела на гнева. Като всички мъже, Уорд виждаше само едно — че има син. Като че ли един мъж можеше да има една-единствена цел — да се сдобие с жена и син. Само малка част, изглежда, разбираха разликата между това и да имаш съпруга и истинско семейство. Преди да предостави своята и на сина си съдба в ръцете на този мъж, трябваше да е сигурна, че Уорд разбира разликата.
Най-после Уил и Танър се появиха.
— Бащата на Джо ми помогна — съобщи Танър. — Каза, че съм много смел, щом смея да яздя с овързана ръка като „папууз“. Какво е „папууз“!
— Малко бебе-индианче, увито в много одеяла, за да му е топло — обясни Уорд. — Няма ли да дойдеш с нас? — обърна се той към Марина.
Въпросът я сепна и изненада. Отговорът, който напираше на устните й, я разстрои оше повече. Искаше да отиде, но се страхуваше. Уорд се държеше прекалено добре, а тя беше прекалено уязвима.
— Не мога да оставя Дейл.
— Аз ще се погрижа за бебето — предложи мисис Прут, която отново подаде глава от вратата.