Марина се разсмя, а той я погледна объркано и се изправи. Погледна я и й се усмихна.
— Извинявай. Напоследък прекарах доста безсънни нощи. — Потърси с поглед момчетата, които се гонеха в гъстата трева на брега. — Хайде, момчета. Вземете ботушите си. Време е да се връщаме.
— Как ще се върнеш, без да се намокриш? — попита Марина, а момчетата се помолиха да останат само още мъничко.
— Ако тръгнем надолу по течението, можем да открием следи от наводнението през зимата.
Накрая тръгнаха. Едно дърво услужливо се бе заклещило между две големи скали. Преминаха благополучно реката. Момчетата се оплакваха през целия път до върха, където бяха оставили конете, но Марина виждаше, че децата наистина са уморени.
Обратният път премина в мълчание. Изглежда, всички чувстваха бремето на проблемите, които ги очакваха в Сайпрес Бенд. За малко ги бяха забравили, но това, разбира се, не можеше да продължи вечно.
За Марина този ден бе явно доказателство, че двамата с Уорд можеха да бъдат приятели. Все още не знаеше дали той я искаше колкото Танър, но разбираше, че можеха да се чувстват добре заедно. А това, от своя страна, бе от голямо значение, ако сериозно обмислеше възможността да се върне при него.
— Ние с момчетата ще се погрижим за конете — заяви Уорд, когато пристигнаха в града.
— Разходката много ми хареса — каза Марина — Благодаря ти, че ме покани, Уорд.
— Радвам се, че дойде.
Тя го остави да се оправя с момчетата, не бе успяла да вземе никакво решение и бе не по-малко объркана отпреди.
— Значи той е твой съпруг. — Мисис Прут я чакаше на входа — Чух ви, като си говорехте тази сутрин — обясни тя — Нямах намерение да подслушвам, но след като чух за какво става въпрос, не можах да се въздържа и изслушах целия разговор.
— Никой не трябва да разбере. Още повече че Танър не знае нищо.
— Мястото на жената е до съпруга й, особено когато има дете, за което да се грижи.
Марина бе започнала да мисли, че никой, освен Бъд, не проявява ни най-малък интерес към желанията и чувствата й. Всичко, което другите бяха в състояние да видят, бе, че Танър има нужда от баща и че тя трябва да се омъжи за някой мъж, за да му го осигури. Е, досега бе успяла да го отгледа сама. Дори и ако нещата придобиеха неочакван и неблагоприятен обрат, можеше да продължи да живее и в бъдеше по същия начин.
— Съгласна съм с теб, но ние със съпруга ми се разделихме още в деня на нашата сватба. И допреди седмица изобщо не се бяхме виждали.
Марина прецени, че ще е грешка от нейна страна да се опитва да обясни на мисис Прут ситуацията. Виждаше, че жената мислено се впусна да прави всякакви предположения, чудейки се какво нещастие може да сполети една жена, за да се окаже в подобно положение.
— Тогава имаш късмет, че той отново иска да живеете заедно след всичкото това време.
— Не съм сигурна дали аз желая да го приема обратно — възрази Марина — И сама се справям доста добре.
— Никоя жена не трябва да живее разделена от съпруга си.
— Щеше ли да има някаква разлика, ако той бе загинал във войната?
— Тогава, естествено, можеш да се прибереш при семейството си.
— С други думи, мислиш, че в един дом трябва да има мъж, за да може жената да бъде уважавана.
— Разбира се.
— Тогава мнението ти за мъжете е прекалено добро, а за жените — точно обратното. Ако отново се омъжа или избера отново да живея със съпруга си, ще бъде, защото сама ще реша така, а не защото имам нужда от него. Вече доказах, че нямам нужда от мъж.
— Никога не съм си мислила, че ще доживея да чуя една порядъчна жена да говори по този начин.
— Сигурно не бих говорила така, ако имах възможност да живея като обикновена жена.
— Има хора, които ще кажат, че си уличница. Биха сметнали, че никога няма да кажеш подобно нещо, ако не беше толкова красива, че можеш да имаш всеки мъж, когато пожелаеш.
— Хората могат да казват и да си мислят каквото си искат, стига да не изказват мнението си в мое присъствие. Още повече, че мъжете създават само неприятности. Повечето жени, предполагам, ги смятат за лукс, а не за необходимост.
— Може би наистина мислиш по този начин — макар че не виждам как една порядъчна жена може да говори така. Но за момчето бащата е наистина необходим.
Марина не можеше да оспори това твърдение. Танър не бе споменавал въображаемия си баща от дни.
— По-добре да проверя дали Дейл се е събудила. Все още не съм успяла да я привикна на определен режим на хранене.
— Ти, изглежда, повече се тревожиш за дете, което не е твоя плът и кръв, отколкото за собствения си син.