— Ако питате мен, това са пълни щуротии — обади се един мъж, когато хората понечиха да си тръгнат.
— И как да се грижим за човек, който вече се е разболял? — попита една жена.
Всички спряха и обърнаха погледи към Уорд.
— Ако човекът има треска, постарайте се да го охлаждате със студена вода. Ако му е студено, гледайте да го стоплите. Най-важно от всичко, накарайте го да пие течности.
— Как да направим това, ако болният изпадне в делириум? — попита друг.
— Ако се налага, насила му наливайте в гърлото. Сложете във водата малко захар и сол.
— Колко?
— Една чаена лъжичка захар и толкова сол в галон вода.
— От това като нищо ще повърна — каза някой.
— Ако се разболееш от холера, ще изпиеш до капка тази вода Пентън Белнап! — отсече съпругата му. — Или ще се задавиш с нея. Нямам никакво намерение да отглеждам сама единайсет деца, още повече че дванайсетото е вече на път.
По израженията на лицата им Уорд виждаше, че повечето хора не вярваха в неговите невидими микроби. Трябваше да им представи нещо, на което можеха да повярват, преди да започнат да изпълняват заръките му. Освен това имаше нужда от съдействието на всяко едно семейство, ако искаше да спре разпространението на холерата.
— Сега най-добре ми покажете къде живее Арчи Джонсън — каза Уорд.
— Аз ще те заведа — предложи Клайд Прут.
— И аз идвам — обади се Марина.
— Защо не останеш тук и не помогнеш на жените да започнат с миенето и изваряването на дрехите?
— Това може да свърши и мисис Прут. Жената на мистър Джонсън и цялото му семейство се нуждаят от помощта ми повече от всеки друг.
Когато пристигнаха в дървената къща на Джонсън, едно от децата му вече бе заразено. Първото нещо, което Уорд направи, когато влезе в мръсното помещение, бе да нареди на останалите деца да излязат навън и да отидат на реката да се изкъпят.
— Дори речната вода е по-добра от това да се въргалят в такава мръсотия — каза той, отвратен от картината, която виждаше.
Арчи страдаше от болезнени спазми в стомаха. Малко хлороформ от едно шише, което Уорд извади от чантата си, успокои болките.
— След като Марина сгрее вода, искам да се опиташ да го измиеш — обърна се той към мисис Джонсън.
— Ами Кати? — изпищя изпадналата в истерия жена. Детето се бе разболяло след бащата, но положението му бе по-лошо.
— Стопли я и се погрижи тя да пие много вода.
Уорд измъкна завивката, която използваха другите деца, и я изнесе навън.
— Можете да спите под онези дървета — каза им той, докато те се изсушаваха.
Едното от децата, момиченце, започна да плаче за майка си.
— Тази вечер ще трябва ти да се погрижиш за сестра си — обърна се Уорд към най-голямото момче. — Майка ти прави всичко възможно, за да се грижи за баща ти и малката ти сестра.
— Мислиш ли, че и другите деца ще прихванат холера? — попита го Марина.
— След като болестта веднъж е започнала да вилнее в едно семейство, почти винаги засяга всички.
— Смяташ ли, че малката Кати и баща й ще се оправят?
— Не знам.
Отново беше като през войната, но този път никой нямаше да го спре или да му попречи да използва всичко, което знаеше. Уорд веднага се зае да помага на мисис Консън. Марина започна да чисти кухнята. И за двама се очертаваше дълга нощ.
Един час преди разсъмване се разболя най-малкото момче. Едно по едно, до обяд се бяха разболели и останалите деца.
— Бедната жена ще се побърка, ако загуби цялото си семейство — каза Марина, докато двамата с Уорд се бореха безуспешно с болестта, като даваха на децата вода, но не можеха да предотвратят обезводняването им.
— Ако самата тя не се разболее преди полунощ — отвърна Уорд, без да прекратява усилията си да налива насила вода в устата на най-голямото момче.
Мисис Джонсън бе наляла поне четвърт галон вода в гърлото на съпруга си. Уорд се надяваше, че щеше да се оправи. От време на време от къщата се разнасяше писъкът на Кати и сърцето на Уорд се свиваше болезнено, но не влезе вътре. Трябваше да съсредоточи усилията си върху другите деца.
— Направо не издържам, като гледам тези деца да се мъчат — продума Марина със задавен от плач глас.
Тя седна между едно момиченце на около пет годинки и едно момченце на четири, бършеше с напоени със студена вода кърпи челата и телата им, за да свали треската им, даваше им да пият вода и се молеше телата им да задържат течността.
— Не мога да направя нищо повече, за да спра болките — каза Уорд, като се върна към шестгодишния Дамрон.
Момчето, изглежда, не изпитваше големи болки, но състоянието му бе най-сериозно. Нищо, което правеше Уорд, не можеше да накара тялото на момчето да задържи течността.