Целуна я нежно, дълго, страстно. Беше като целувка на младо момче, което едва смееше да диша, изплашено, че няма да го направи както трябва, страхуващо се, че ще бъде отхвърлено, сигурно, че не е достойно за такова доверие, и все пак неспособно да се отдръпне.
Устните й бяха като божествен нектар.
Марина се размърда в съня си. Уорд застина неподвижно.
Ако се събудеше и го завареше да я целува, Марина без съмнение щеше да побеснее от гняв. Нямаше да приеме никакво извинение от негова страна.
Но въпреки това не можеше да се отдръпне Не още. След като веднъж бе вкусил устните й, не можеше да не го направи отново. Опасността нямаше значение. Трябваше да я целуне отново.
Уорд се опита просто да докосне леко устните й със своите. След първата целувка се опита да се отдръпне. Но бе стигнал дотам, че повече не можеше да контролира страстта и желанието си към нея. Целувката му се задълбочи, имаше нужда от още, от всичко. Свободната му ръка обхвана лицето й и я привлече към себе си за дълга, изпиваща целувка.
Марина започна да се пробужда, като бавно излизаше от дълбочините на съня и пълното изтощение, което все още я държеше в плен.
Това, което тя направи в следващия миг, беше напълно неочаквано. Марина протегна ръце, обви врата му и го привлече към себе си. Уорд бе сигурен, че тя е твърде замаяна, за да осъзнава какво върши, но не се отдръпна. Щеше да я държи в прегръдките си, докато бе възможно.
Спомни си първия път, когато я целуна — нежността, сладостта, радостта, чувството на еуфория и удивление, че нещо толкова красиво може да се случи точно на него. Сега се чувстваше по същия начин. Той се отпусна на леглото, прегърна Марина със свободната си ръка и я целуна страстно и дълбоко. Тя се притисна към него без следа от колебанието и враждебността, които бе проявявала към него още от момента, когато бе пристигнала в ранчото. Марина притисна гърдите си към неговите и разтвори устни, за да поеме езика му. Искаше го не по-малко отколкото той нея.
Марина се събуди. В очите й проблесна изненада и гняв. Отблъсна го от себе си.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Целувам съпругата си.
Марина хвана чаршафа и го вдигна до брадичката си, след това се отдръпна от Уорд. Той предположи, че тя се ядоса заради това, че бе осъзнала факта, че доброволно бе отвърнала на целувката му, въпреки че бе полубудна.
— По закон може да съм твоя съпруга, но не и по някакъв друг начин. Нямаш никакво право така да ми се натрапваш.
— Опитах се да спра, но не можех. Ти спеше толкова невинна и спокойна, толкова красива — и толкова близо до мен. Не можах да се удържа и те целунах. Въпреки че нямах намерение да го правя.
Марина изглеждаше потресена, но не беше жена, която щеше да се поддаде на момента и на страстта — неговата или своята.
— Казах ти, че не те обичам. Ако реша да живея с теб, ще бъде заради Танър, не заради нищо друго.
— Не можеш да го направиш.
— Какво искаш да кажеш? — изглеждаше уплашена. Ръцете й инстинктивно стиснаха чаршафа по-силно.
— Обичам те, Марина. Искам час по-скоро да ми станеш жена във всяко едно отношение. Не мога да живея с теб, да те виждам всеки ден, постоянно да си близо до мен и да не мога да те докосна, да те целуна или да те любя.
Уорд се бе надявал, че Марина ще се зарадва, когато разбере, че той я обича. Ако не друго, поне бе очаквал да види по лицето и израз на облекчение. Тревожното й изражение го нарани и обиди.
Дали майка му все пак не беше права? Наистина ли бе, толкова недостоен за любов, че дори само мисълта за това плашеше Марина? Животът с момчетата на Джейк, това че бе уважаван и ценен, бе му помогнало да изгради отново самоуважението си. Към това се прибавяше очевидната обич и привързаност на Танър.
Но ако Марина не можеше да го обича, нищо друго не би имало значение.
— Не искам да те обичам. Уорд. Не искам да обичам никого.
— Защо?
— Веднъж вече се влюбих и това разруши живота ми. Не искам да позволя това да се случи отново.
— От любовта ли се страхуваш, или само аз съм този, когото не можеш да понасяш? — Не бе сигурен дали бе готов да чуе отговора, но така или иначе трябваше да знае.
— Ти си чудесен човек, Уорд. И заслужаваш да бъдеш обичан. Но не искам отново да загубя контрол върху живота си, нито заради теб, нито заради Бъд, заради никого.
Почти можеше да чуе как веригите се разбиват с трясък. Вината не беше негова.
— Този път няма да се съобразяваме с никого, освен със самите нас и нашия син.
— Мислиш си, че знаеш какво искаш. Танър също мисли, че знае какво иска, но за себе си не съм сигурна. Ти искаш от мен повече, отколкото съм готова да ти дам.