— Но той спа по-малко от осем часа, а бе на крак цели два дни.
— Въпреки това ще се ядоса.
— Може би е по-добре аз да отида.
— Не. Ти остани при съпруга си. Аз ще се оправя с Уорд.
Но можеше ли да го направи? Не можеше дори да приготви закуската му, без да разбуди всички онези чувства, с които не бе сигурна, че ще може да се справи.
— Тревожиш се за майка си ли?
Изабел бе последвала Танър до пейката под един от огромните дъбове, които хвърляха сянка върху къщата и корала.
— Да.
Уорд му бе казал да стои далеч от Сайпрес Бенд, защото има опасност да се зарази. Не мислеше, че нещо може да се случи с майка му, докато беше с нея, но сега, когато нея я нямаше, не беше толкова сигурен.
Спомняше си страха й, когато за пръв път бе научила за холерата. Бе го почувствал, когато тя припряно бе напуснала градчето, заедно с него и Дейл. След това двамата с Уорд изчезнаха, като го оставиха разтревожен и разстроен. И все още се чувстваше така. Имаше нужда от уверенията на майка си и на Уорд, че всичко ще бъде наред Джейк и Изабел бяха добри с него, но не беше същото.
— Кога ще си дойде мама?
— Не знам. Липсва ли ти?
Момчето кимна.
— Тя никога преди не ме е оставяла така.
Танър не искаше Изабел да си помисли, че е прекалено малък, но истината беше, че се страхува.
— Майка ти не искаше да те оставя — каза му Изабел. — Но чувстваше, че трябва да помогне на хората от Сайпрес Бенд.
— Тя ще умре ли?
— Разбира се, че не. Какво те кара да мислиш така?
— Чух, когато Бък каза на Шон, че хората, които се разболяват от холера, умират. Мама ще се разболее ли от холера.
— Уорд нямаше да й позволи да отиде в града, ако мислеше, че има риск.
— Бък каза, че Уорд също може да се разболее. Каза също, че ако това се случи, ще избие всички в онзи скапан град.
— Уорд знае как да се пази. Той е лекар. Но трябва да помага на хората, които са болни. Майка ти чувства същото.
— Защо никой друг не може да го прави?
— Уорд е единственият лекар тук.
— Мама не е лекар.
— Не, но тя се интересува от съдбата на хората. Затова взе бебето и започна да се грижи за него.
— Дейл ми харесва. Само че онези хора от града не ми харесват.
— Така е, защото не ги познаваш.
Танър беше сигурен, че дори и да ги познаваше, това не би променило нищо. Никога не би харесал някого, който можеше да зарази майка му с опасна болест. В този момент към тях се приближи Дрю.
— Пак ли плачеш за майка си?
Танър много харесваше Дрю, но понякога би искал тя не е толкова лоша.
— Аз не плача — отвърна той — Просто се чудех кога ще върне.
— Няма как да разбереш, докато не я видиш, така че няма смисъл да губиш време да мислиш за това.
На езика му бе да каже нещо злобно, но си спомни, че родителите на Дрю бяха убити от индианци Може би тя се държеше по този груб начин, защото те много и липсват и знаеше, че няма никога да се върнат.
— Няма нищо лошо в това, че Танър тъгува за майка си — обърна се Изабел към Дрю. — Надявам се, ако ме няма, и ти да тъгуваш за мен.
— Разбира се, че ще тъгувам — съгласи се Дрю малко небрежно. — Но няма да стоя и да плача. Искаш ли да ми помогнеш да проверим как са конете, Танър?
Танър знаеше, че няма нужда никой да проверява конете. Това беше просто начинът на Дрю да каже, че съжалява. За момиче тя понякога бе доста груба, но имаше добро сърце.
— Разбира се. Уорд казва, че човек никога не трябва да оставя грижата за коня си на някого другиго, или съвсем скоро ще се окаже с много лош кон.
— Аз се грижа добре за всички коне — отвърна Дрю, приемайки забележката му като лична обида. — Първият, който каже обратното, ще получи хубав удар в носа.
— Всички знаят това, Дрю — усмихна се Изабел.
Танър не разбираше защо Изабел винаги се усмихваше на Дрю, когато момичето караше всички други да се мръщят недоволно. Дори Джейк един ден заплаши да я напляска.
— Е, ако ще идваш, да вървим — подкани го Дрю. — Трябва да свърша с тази работа и да си лягам. Утре искам да съм на седлото преди всички.
Танър се изправи и последва Дрю. Хвърли поглед през рамо към Изабел. Би предпочел да остане с нея, но Дрю отново щеше да го обвини, че се държи като бебе.
— Хайде, идвай — подкани го Дрю. — Да се състезаваме до обора.
Танър знаеше, че не би могъл за я изпревари, но трябваше да опита. Уорд му бе казал, че няма нищо лошо един каубой да бъде победен в някое състезание. Лошото бе, ако не опита. Дори повече от Дрю, Танър се стремеше към одобрението на Уорд.
ГЛАВА 22
Погребаха Кати и Дамрон Джонсън заедно. Момчето бе починало малко преди обед. Мисис Джонсън, обезумяла от загубата на двете си деца, накрая бе убедена да си остане вкъщи.