Хирата се почувства обиден и унизен, но храбро отвърна:
— Аз това и правих! Разхождах се и си говорих с хората. Не съм проявил неподчинение.
— Пренебрегнал си моя заповед и го знаеш!
Иронията на ситуацията едва не разсмя Сано. Точно той, който често бе проявявал неподчинение в името на собствените си убеждения, сега да порицава друг човек за същото нарушение! В много отношения двамата си приличаха: хора на честта, изкушавани от опасностите и предизвикателствата на детективската работа… и упорити до невъзможност.
— Виж, или ще се подчиняваш, или те изпращам обратно в Едо.
Очите на Хирата се разшириха от тревога.
— О, не! Няма да го сторите!
Стигнаха до стражевата кула на Дешима — дълга постройка с дъсчени стени и керемиден покрив, разположена в подножието на моста, който свързваше сушата с острова. Ийшино ги чакаше отвън; Охира вероятно вече бе влязъл.
— Ако се налага, ще го сторя — рече Сано с непоколебимост в гласа и сърцето. — Сега си отивай вкъщи и не мърдай от там.
— Моля, дайте кесията си, сосакан сама. После застанете с раздалечени крака и изпънати встрани ръце.
Намираха се в стражевата кула на Дешима. Сано отвърза кесията от колана си, подаде я и застана, както го бяха помолили. Пазачът я остави на съхранение в някакъв шкаф. Друг служител от охраната претърси Сано за неща, които някой предател би могъл да отнесе на холандците: пари, оръжие, тайно съобщение. Трети пък подложиха преводача Ийшино на същата процедура, защото никой, дори и високопоставен служител от Нагасаки, не беше извън подозрение.
Ръцете на претърсващия стигнаха до пояса на Сано, където бе скрил писмото на доктор Ито за холандския лекар. За щастие тънката мека оризова хартия не можеше да се напипа в гънките на пояса. С престорено безразличие Сано заоглежда стражевата кула. По стените висяха въжета, железни пранги и дървени тояги за обуздаване и наказване на холандските бегълци или за отвеждане на японските нарушители до мястото за екзекуция.
Сано сподави въздишката на облекчение, когато дежурният каза:
— Можете да влезете в Дешима.
Придружен от преводача и двама пазачи, Сано излезе от стражевата кула. Напред се виждаше високата дървена ограда на острова с набити по нея шипове. Каменен мост, охраняван на равни интервали от войници, свързваше Нагасаки с Дешима. Под лъчите на залязващото слънце морето изглеждаше тюркоазно.
— Сосакан сама, работя с варварите от девет години… девет години — каза Ийшино. — Ако искате да научите нещо за тях, само ме попитайте.
Сано забави крачка. Беше очаквал с нетърпение да види Дешима и холандците, при все това се почувства безкрайно неподготвен за предизвикателството да разпитва варварите. Конфликтът на кораба бе разклатил увереността в собствените му сили и в стабилността на страната му и той съжаляваше за наивността, която го бе накарала да повярва, че е способен да проведе това разследване.
Стигнаха до обкована в желязо порта. Пазачът почука и тя се отвори. Зад нея, застанал между други двама пазачи, ги очакваше комендантът Охира.
— Сосакан сама — поклони се той. — Добре дошли на Дешима — скованият поздрав не излъчваше ни най-малка сърдечност, а Охира изглеждаше още по-зле, отколкото в дома на губернатор Нагай. Скулите на лицето му сякаш бяха още по-изпъкнали, бузите — по-хлътнали, а кръговете под очите — по-тъмни. — На ваше разположение съм.
За да спечели малко време, Сано каза:
— Преди да видя варварите, ще огледам острова.
Вероятно можеше да открие някакви улики, които да му подскажат как търговският директор Спаен е успял да избяга и кой го е убил.
Охира преведе Сано и Ийшино през портала. Малък проход, отделен с високи огради, извеждаше на главната улица на Дешима. Озовавайки се в света, който тъй често си бе представял, Сано с разочарование откри, че е твърде малък, за да крие много изненади. Пътят криволичеше по цялата дължина на острова между двуетажни дървени постройки. На долните си етажи към пътя те имаха плъзгащи се врати, а на горните — прозорци с решетки, подредени в правилни редици под покрити балкони. При всяка врата стоеше пазач, а други от охраната патрулираха по пътя или бяха заели позиция по покривите. Охира наистина се бе погрижил да няма повече бегълци сред варварите.
— Претърсихте ли всички постройки? — попита Сано.
— Разбира се — каза Охира, а чертите му се изостриха от раздразнение. — Мога да ви уверя, че докато търсехме Спаен, сме проверили всяко кътче. Ако имаше нещо подозрително, щях да докладвам. Изчезването не се дължи на небрежност от моя страна и ако убиецът не бъде заловен, вината няма да е моя.