— Чух гласове тук горе — каза Сано.
— Аз бях, говорех си сам. Уча холандски — обясни Кийоши и посочи речника. — Упражнявах се.
Някъде долу се чу приглушено тупване. Сано забеляза тревожния поглед на момчето към прозореца и отиде до него. Погледна навън и видя стълбата. Забеляза в гората леко, едва доловимо размърдване.
— Познаваш ли Джунко? — попита Сано.
— Не! Искам да кажа, може и да съм я виждал в града, но всъщност не са ми я представяли.
Кийоши излъга храбро, като го гледаше право в очите, но Сано лесно сглоби истината. Кийоши и Джунко бяха обвързани с непозволена любов и тук, далеч от чужди погледи, бяха откраднали малко време за себе си. Измъчван от болката по Аой, той изпита състрадание към двамата млади.
— Исках да попитам Джунко какво знае за тайнствените светлини в пристанището — обясни Сано.
Забеляза как в очите на Кийоши проблесна панически ужас, и си помисли, че в крайна сметка може да научи нещо.
— Работиш ли понякога нощна смяна?
— От време на време — отвърна Кийоши, а дългите му пръсти непрестанно опипваха бинокъла. — Не често. Обикновено патрулирам из пристанището.
— Може да си видял светлините — предположи Сано — Знаеш ли от какво са?
Кийоши погледна крадешком към прозореца.
— Не. Искам да кажа, никога не съм ги виждал. Всъщност не вярвам, че има такива. Сигурно е само слух. Нали знаете как става с…
Да, Сано знаеше как мълвата плъзва и превръща фантазиите в реалност, но не разбираше защо Кийоши така бърза да отрече, че светлините съществуват, или да разсее интереса му към тях. Той погледна през прозореца и разбра, че кулата е идеалното място за наблюдение на огромната панорама от небе, град и море.
— Може ли да погледна през бинокъла ти? — попита той Кийоши.
— Разбира се, сосакан сама.
Очевидно щастлив да смени темата, Кийоши подаде инструмента и обясни как работи. Сано насочи и дългата тръба навън от прозореца и заоглежда през увеличителното стъкло околността. Завъртя кръгчето за фокусиране и размазаната гледка изведнъж се проясни. Корабите в пристанището изглеждаха толкова близо, че Сано инстинктивно вдигна ръка да ги докосне. В открито море на дрейф стоеше холандският кораб с ясно очертани мачти и платна. Сано бе обзет от тягостно предчувствие — капитанът и екипажът трябваше вече да са получили съобщението му. Какъв ли щеше да бъде отговорът им? После насочи бинокъла към Дешима. Видя стражите да патрулират покрай оградата и главната улица. Почти успя да разчете предупредителните надписи по стълбовете на острова.
— Има чудесна видимост — отбеляза той и подаде бинокъла на Кийоши. — Кажи ми, беше ли дежурен в нощта, когато изчезна директорът Спаен?
Младежът хвана непохватно инструмента и едва не го изпусна. Притисна го към гърдите си като щит и каза:
— Да. Май бях.
— Забеляза ли нещо необичайно на Дешима? — с широко отворени, пълни с тревога очи Кийоши поклати отрицателно глава. Адамовата му ябълка подскочи. Сано продължи: — А някакви подозрителни действия, нещо странно, някой да идва, да си отива? Някакви лодки край острова?
Ново отрицателно поклащане на главата.
— Моля да ме извините — смотолеви Кийоши, — но пристанището е доста тъмно през нощта. Трудно е да се види чак дотам, особено когато има буря… А пък и аз… такова… може да съм задрямал. Или да съм се увлякъл в ученето. Това е…
Младежът определено знаеше нещо, макар и да отричаше. Сано си спомни колко обезпокоен изглеждаше той, когато откриха трупа на плажа. Започваше да вярва, че светлините са свързани по някакъв начин с убийството, макар и само заради това, че всяко споменаване на едното или другото предизвиква подобни реакции у младежа.
Ако други улики не го насочат към убиеца, трябва да разпита Кийоши повторно и да го притисне по-здраво.
Глава 13
Когато Сано се върна в града, небето на запад бе станало тъмнооранжево. По улиците над портите и зад прозорците блещукаха лампи. Хълмовете и скалите губеха очертанията си и се превръщаха във високи, но незначителни прегради за и настъпващата нощ. Сано яздеше нагоре към стражевата кула на Дешима, когато десет гмуркачи доплуваха до брега.
— Намерихте ли оръжието? — попита той.
— Не, пък и вече е твърде тъмно, за да се види каквото и да било — обясни водачът им.
— Подновете диренето сутринта — нареди Сано.
— Той възнамеряваше да разпита отново коменданта Охира и стражите, но преди да успее да слезе от коня и да влезе в стражевата кула, вниманието му бе привлечено от странна гледка. Подкара надолу по крайбрежната алея, за да може да огледа по-добре. Една китайска джонка в пристанището грееше, осветена от стотици фенери, които висяха по мачтите, а златистите платна пърхаха като лумнали пламъци. На палубата музиканти свиреха неблагозвучна мелодия на флейта, барабани и цимбали. Моряците танцуваха, тълпите махаха, песента се носеше над водата. Надолу по хълма се точеше шествие с червени фенери и облечени в оранжеви роби свещеници, понесли две носилки. Върху първата бе сложена голяма златна статуя на дебело усмихнато божество, оградена от цветя и димящ тамян. Върху втората седеше дребничък старец с обръсната глава. Върху духовническите си одежди той носеше пъстроцветен брокатен епитрахил.