— Година по-късно. Когато един търговски кораб донесе новината в Батавия.
— Възобновихте ли познанството си с него след пристигането му тук?
Игуменът се обърна към Дешима. Там пред стражевата кула горяха лампи. Сано не можеше да каже дали леко кривогледите очи на Лиу Юн съзерцаваха и острова или някаква сцена, която само той си знаеше, но спокойното му изражение не се промени нито за миг.
— Не съм виждал Ян Спаен, откакто напуснах Батавия. Случайността доведе и двама ни в Япония, но не сме имали причина да се срещнем отново.
Сано знаеше, че трябва да провери дневника за посетители и да разпита хората на губернатора за потвърждение на тези думи, но можеше ли да има доверие на служителите на Нагасаки или на документите им? Наистина случайно съвпадение ли беше, че Спаен и Лиу Юн се бяха озовали в Япония по едно и също време, или пък игуменът бе последвал убиеца на брат си?
— Как стана така, че ви изпратиха тук? — попита Сано.
— Предишният игумен почина — отвърна Лиу Юн.
— Моите началници избраха мен да заема мястото му заради езиковите ми умения и бившата ми кариера на дипломат.
— Притежавате ли оръжие, ваше светейшество?
Игуменът отново се изсмя.
— Не, естествено. Моята будистка вяра забранява насилието и убийството. Нямам нужда от оръжие.
— Името ви се споменава и във връзка с тайнствени светлини, забелязани край Дешима.
Игуменът кимна спокойно.
— Чух за тях, разбира се. Моряците ми носят новини за местните събития, но самият аз никога не съм виждал тези светлини. С изключение на специалните случаи, като този, се оттеглям веднага след вечерната служба по залез-слънце и не излизам от жилището си преди зазоряване. Моите служители могат да потвърдят това, ако желаете.
— Значи не знаете каква е причината за тези светлини? — попита Сано разочарован. Дори ако тайнствените светлини наистина бяха свързани с убийството на Спаен, той все още не разполагаше с никакво обяснение за тях. А и игумен Лиу Юн току-що представи алиби за нощта, в която Спаен е бил убит.
Сянка на нетърпение пробяга по невъзмутимите черти на духовника.
— Има много любопитни явления на този свят. По време на моите пътувания съм виждал пращящи светлини да просветват нагоре-надолу по мачтите на корабите. Виждал съм как огнено кълбо пада от небето и подпалва цяла къща. Виждал съм вихър да унищожава град и огромна яма да поглъща цяло стадо волове. Такива явления, в това число светлините в пристанището на Нагасаки, със сигурност са проявления на духове. Възможно е някои хора да умеят да ги предизвикват, но аз не мога, защото не съм магьосник.
Екипажът на джонката спусна две малки лодки във водата. Моряците в тях загребаха към кея. Свещениците внимателно поставиха златната статуя в първата лодка. Морякът във втората извика на игумена.
— Ако имате още въпроси, можете да ме намерите в храма — каза Лиу Юн. — Сега трябва да придружа бога на морето до кораба, за да може да го дари с благословията си.
С блага усмивка игуменът се поклони на Сано и после позволи на подчинените си да му помогнат да се качи в лодката. Съпроводени от песнопенията на свещениците на кея, от разцъфващите в небето ракети и виковете на моряците, които ги очакваха на джонката, лодките се плъзгаха към кораба. Сано не вярваше, че игумен Лиу Юн е надживял мъката по смъртта на брат си, както твърдеше. Китайската и японската култура не бяха чак толкова различни, конфуцианската всеотдайност към рода господстваше и в двете и едва ли можеше да бъде погълната изцяло от религиозен плам. Същата тази и лоялност можеше да накара братството на някой свещеник да представи за него фалшиво алиби. Лиу Юн имаше достъп до оръжие и превоз, който да го откара до Дешима и обратно по вода. Китайците — изобретатели на барута, фойерверките и други магически неща — със сигурност можеха да произведат тайнствените светлини. Но все пак Сано не можеше да арестува Лиу Юн само заради наличието на мотив и на слухове. Можеше ли да открие очевидци, които да си си спомнят, че игуменът се е намирал близо до Дешима преди две вечери?
Врявата откъм морето се засили. Сано отмести поглед по-нататък и разбра, че сега шумът идва откъм една баржа, която тъкмо пускаше котва в един охранителен пункт на пристанището. Моряците се изсипаха на кея, а паническите им викове отекнаха над водата. Обзет от страшно предчувствие, Сано забърза нататък. На крайбрежната улица спря някакъв войник, който тичаше към града.
— Какво става? — попита Сано напрегнато.
— О, добре, че сте вие сосака сама — възкликна задъхан войникът. — Неприятности с холандския кораб. Нося ви ужасна новина! Вчера предадохме вашето съобщение на капитана на холандския кораб и той побесня заради допълнителното забавяне на кораба — избърбори войникът. — Днес реши, че ви няма доверие и че няма да проведете справедливо разследване на убийството. Смята, че японците избиват сънародниците му на Дешима и възнамеряват да накажат за престъплението невинни холандци. Каза, че ако не му занесете главата на японеца, убил Ян Спаен, и не позволите до два дни на екипажа да слезе на брега, ще заличи Нагасаки от лицето на земята!