— Утре може да провериш къде е бил игумен Лиу Юн през нощта на убийството — рече Сано и разказа на Хирата целия си разговор с китаеца. — Открий дали има или пък някога е имал оръжие. И дори не си помисляй да ходиш на Дешима, защото, ако те хвана там, ще напуснеш Нагасаки.
— Да, сосакан сама — в гласа на Хирата и в изражението му се долавяше горчивина: Сано пак се бе изхитрил да го предпази, като му възложи да разследва заподозрян, който не е нито холандец, нито японец.
Стария шаран се върна, наложи още листа от лук върху раната и попита:
— Чувствате ли се по-добре?
— Да, благодаря — отвърна Сано.
И добре, че беше наистина така, защото му предстоеше да предаде на губернатор Нагай вестта за военната заплаха на холандците. А утре — да побърза да разреши случая с убийството навреме, за да спаси града и живота си.
Глава 15
Наближаваше полунощ и кварталът на удоволствията искреше в обичайното си веселие. По тераси и балкони се вихреха забави, музика и смях се лееха навън през отворените врати. По ярко осветените улици се разхождаха самураи, селяни и търговци, а жени в пъстроцветно облекло подвикваха закачливо към тях. Всички чайни бяха препълнени.
„Полумесец“ също бе претъпкан с посетители. Пеони чуваше врявата на увеселението от стаята си в дъното на втория етаж. Тя кършеше ръце и крачеше пред отворения прозорец. Лампата на ниската маса отпечатваше неспокойната й сянка върху голите стени. Молеше се чаканият посетител да дойде, преди Минами да забележи, че тя не сервира питиета на забавата.
Цял ден бе примерна и послушна, да не би да я изпратят в арабското селище. Но ако тази нощ не успееше да спечели свободата си, със сигурност я очакваха дълги дни на болка и унижения, дълги нощи на страдание и кроежи за бягство. Онзи хитър сосакан можеше да разкрие истината за Дешима и за убийството на Спаен, преди тя да успее да се облагодетелства от доказателствата, които притежаваше.
Някакъв шум навън я накара да замре на място. Тя притисна лице до решетките и погледна надолу към алеята. Някой се движеше в оскъдната светлина — мъж в наметало с качулка. Спря до вратата. Огледа се дали наоколо има някой, повдигна дрехите си и се облекчи върху стената.
Пеони стисна решетките, падна на колене и затвори очи. Може би не е получил съобщението й. Може да не е намерил парите. Разочарованието смазваше сърцето й. Тя се надигна и отново погледна през прозореца. Алеята оставаше все така пуста. Пеони се дотътри до скрина и след миг колебание измъкна лакираната кутия, в която се намираше съкровището й. Възнамеряваше да го пази скрито на сигурно място, докато получи парите, но се нуждаеше от утехата, която то й даваше. Коленичи и постави кутията на масата до лампата, после махна фибите от косите си. Блестящият черен водопад се струйна по раменете й. Сложи огледалото пред лицето си и започна да разресва косите си. Ритмичното движение и чувственият допир подобриха настроението й. В замъгленото огледало грозното й отражение се усмихна, докато тя си фантазираше за бъдещето. Видя се с пари в ръката да минава през салона за гости. Тълпата ще се подиграва, Минами ще се намръщи и ще каже: „Къде беше, Пеони? Гостите искат да потанцуваш «Реката приижда, приижда»“. Пеони ще отговори: „Никога вече няма да танцувам за теб“ и ще хвърли парите в лицето му. Представи си как ще си купи къща и ще си наеме прислужница, как ще минава през търговския квартал в украсен паланкин и ще пазарува каквото й хрумне. Харченето на пари ще й вдъхва онова чувство за власт, което иначе извличаше от кражбите. Новата й спалня ще бъде обзаведена с лакирани скринове и маси, позлатени фрески и цветни паравани. Ще се обляга на копринени възглавници, облечена в червено атлазено кимоно, и ще гледа как срамежлив младеж влиза в стаята.
— Добре дошъл — ще прошепне тя.
Тя ще донесе въжетата, веригите, ножовете, камшика, револвера. „Не се бой“, ще каже, докато го въвежда в този тъй чувствен вид любов, който бе научила от холандеца.
В коридора пред стаята й подът проскърца. Фантазиите й се изпариха, тя уплашено изпусна гребена и огледалото.
— Минами!
Трябваше да се скрие. Не можеше да допусне той да я завлече долу на празненството, не и сега, когато нейният посетител все още можеше да дойде. Скочи на крака, но в бързината блъсна лакираната кутия. Освободеният капак отхвръкна. Пеони простена, обхваната от безумна паника. Трябва да изгаси лампата и да излезе, незабавно! Но не можеше да остави съкровището да лежи така открито. Нерешителността й я обрече — вратата се отвори. Пеони гледаше безпомощен, но и кършеше ръце. Успя да вдигне поглед и… въздъхна в прилив на облекчение: — О, това си ти! — извика тя.