Сано знаеше, че християнството е покълнало в Япония именно в Нагасаки и открай време тук е най-голямото съсредоточие на покръстени японци. По време на Великото гонение и мъченичество, преди около седемдесет години, в града са били разрушени всички църкви, а над шестстотин и двайсет християни са били обезглавени или изгорени на клада. Бе чувал, че сегашната управа на Нагасаки продължава безмилостното изтребление на оцелелите християни. Но първото впечатление от християнското отделение в затвора сякаш опровергаваше тези слухове. В оградения двор имаше десет спретнати колиби със сламени покриви. Животът в тях течеше мирно и тихо.
— Това е основната част на християнската общност в Нагасаки — обяви Даношин с горд жест. — Шейсет души заедно с децата. Заключени са тук, за да не пакостят. Разрешава им се да продават стоките, които сами изработват, и да задържат парите — продължи главният гонител. Сано тъкмо се канеше да похвали главния гонител за хуманното отношение към затворниците и да попита дали може да ги разпита за другарите им извън затвора, когато Даношин добави: — Може да си помислите, че ги държим твърде свободно, но суровото наказание само ги кара с още по-голям фанатизъм да се придържат към вярата си. Превръща ги в мъченици, които печелят още повече люде за християнската вяра. Отнасяме се с тях добре, за да имат прилично поведение… — главният гонител облиза устни и се ухили с мръснишка усмивка. — Съсредоточил съм усилията си върху няколко избраници, които според мен могат да станат чудесни информатори. Сам ще се уверите! — Даношин отведе Сано в малко скътано ограждение. От прикрепен на кол скрипец висеше на въже, привързано към глезените му, един мъж. Главата и торсът му се полюшваха в специално издълбана в земята яма. Цялото му тяло бе обвито в мръсен конопен чувал, с изключение на дясната ръка, която се полюшваше свободна. Двама стражи очакваха самопризнанията му. Сано се втренчи в него ужасен. — Този вид мъчение е измислен от губернатора, управлявал Нагасаки преди седемдесет години — поясни Даношин. — По този начин принудил един свещеник йезуит да се откаже от вярата си. Освен това карал жени християнки да се влачат голи по улиците, където били насилвани от хулигани. После ги хвърлял в корита, пълни със змии… — главният гонител беше се ухилил и в ъгълчетата на устата му се събираше слюнка. — Жените бързо-бързо се отказвали от вярата си… — той сграбчи въжето и издигна затворника над ямата. Лицето на мъжа бе мораво и подпухнало, очите му — отекли и затворени. Кръв се стичаше от устата, носа и ушите му. Обръснатото му теме и събраната в кок коса подсказваха, че е самурай. Устните му се движеха в пресеклив шепот: „Господи, помилуй…“ Даношин се взря в лицето на затворника: — Тук е от четири дни. Тодзо, готов ли си да се откажеш от вярата си и да ми кажеш имената на други християни, които познаваш? Ако е така, просто вдигни ръка и аз ще те освободя.
Ръката на затворника остана увиснала.
— Господи… Исусе… Пресвета Дево Марийо… — шепнеше той.
Макар и възпитан да презира християните и да приема безпрекословната власт на бакуфу, Сано се възхити на смелостта на този затворник. Ненавиждаше изтезанията и онази извратеност, която караше Даношин да се наслаждава на нещо толкова отвратително. Сано бе положил кръвна клетва да се бори с християнството, но не можеше да позволи такова ужасно насилие над един безпомощен събрат самурай. Целият му гняв към жестокия, потиснически режим на Токугава отново избухна в него.
— Свали го! — нареди Сано.
Даношин зяпна:
— Но той все още не е показал желание за съдействие.
— Не ме интересува. Свали го! Веднага!
— Добре. Щом заповядвате… — главният гонител сви рамене и нареди на раболепните си слуги да смъкнат затворника на земята. После хвърли към Сано поглед, изпълнен със зле прикрито негодувание. — Четири дни работа на вятъра! Човек не би допуснал, че точно на човек като вас ще му хрумне да съчувства на християнската измет.
Сано не се принизи дотам, че да отвърне на обидите. Само изгледа Даношин от глава до пети и нареди:
— Напуснете!
Веднага щом остана насаме със затворника, Сано коленичи и разхлаби здраво стегнатия чувал. Гърдите на Тодзо се повдигаха и отпускаха бавно, в ритъма на едва доловимо вдишване и издишване. Устните му безмълвно шепнеха имената на християнските божества.
— Тодзо — промълви Сано. — Чуваш ли ме?