Това бе най-тежката обида за един самурай и Сано усети как поривът да се бие го връхлита като тайфун. Но после видя болния блясък в очите на Охира — комендантът жадуваше да умре в дуел, който да сложи край на мъките му. Сано издърпа мечовете му и ги запрати в другия край на помещението.
— Отговорете ми! — изкрещя той, докато с мъка сдържаше гнева си.
Охира се изправи с ледено достойнство:
— По време на въпросния инцидент бях в канцеларията си на Дешима, заобиколен от хората си. Уверявам ви, че на никого не съм давал нареждане да стреля по вас.
В този момент влезе заместник-началникът по охраната Нирин.
— Охира сан, трябва да поговорим! — той, изглежда, не забеляза, че началникът му не е сам. — Събитията от снощи променят всичко и имам нужда от нови заповеди относно…
— Не виждаш ли, че съм зает? — прекъсна го рязко Охира. — Излез!
Нирин хвърли поглед към Сано и се намръщи:
— Съжалявам, че ви прекъсвам, но въпросът не търпи отлагане. Исках да кажа, че… трябва да усилим охраната на Дешима през нощта, за да предотвратим бъдещи кражби. Трябва ми вашето разрешение да пратя още войници при складовете… — той докосна меча си: — Сосакан Сано безпокои ли ви?
— Тъкмо си тръгвах — обади се Сано.
Докато излизаше през портите, бе обзет от радостна възбуда. Заместник-началникът по охраната се бе усетил много бързо, но Сано знаеше, че всъщност бе възнамерявал да попита коменданта как да продължат с контрабандата, след като операцията вече е разкрита. Само че Охира никога нямаше да направи самопризнания, защото това не би спасило Кийоши, а, напротив — по закон цялото семейство на извършителя щеше да понесе наказанието му. Признаеше ли вината си, Охира щеше да обрече на гибел себе си, Кийоши, съпругата си и другите си пет деца. Без необорими доказателства Сано никога нямаше да сломи Охира.
Ето защо трябваше да пречупи другите заподозрени — японци или холандци.
Глава 22
Стражите изнесоха обикновения дървен ковчег с драперия от черно платно и го оставиха в подножието на моста към Нагасаки. Тълпа любопитни да видят погребална процесия на варварите се бе струпала при портите на Дешима. Дъждът бе утихнал и вече само ръмеше. Помощник-директорът на холандската компания „Ист Индия“ Маартен де Граеф наблюдаваше сцената от покрива на своето жилище. От години копнееше за смъртта на Ян Спаен и въпреки това убийството на съдружника му не бе уталожило, а, напротив, бе увеличило неприятностите му. Стана му ясно, че никога няма да успее да избяга от злото в душата си, макар че непрестанно се опитваше, особено откакто на деветнайсетгодишна възраст започна работа в компанията.
Бе напуснал Холандия, изоставяйки родители, университета и бъдеща кариера в църквата не заради пари или приключения, а заради престъпленията си: скверни желания, които молитвите не можеха да прогонят; мизерни връзки с пияни моряци по улиците на Амстердам и една бурна любов с негов състудент, която приключи, когато другият младеж, разкъсван от чувство за вина, се бе обесил в спалнята на общежитието. Де Граеф замина, за да е далеч от близките си, та да не стават свидетели на позора му и на екзекуцията му, ако — не дай, Боже — се разкриеше, че практикува забранена форма на секс.
Сега в гърлото му напираше горчив смях. Какво постигна с това доброволно изгнаничество? Ето го тук, на другия край на света, все още грешник, че и заподозрян в убийство.
Неясен шум долу прекъсна мрачните му спомени. Някой се изкачваше по стълбата от балкона към покрива. В следващия миг над стрехата се показа разтревоженото лице на доктор Хюйгенс.
— Може ли…? — попита той.
От смъртта на Спаен Де Граеф всячески избягваше Хюйгенс. Но се налагаше да говорят. Задъхан, доктор Хюйгенс извади носна кърпа от джоба си, избърса потното си чело, после сгъна кърпата с педантична старателност и отново я прибра. Събра пълните си ръце и нервно разтърка длани.
— Почти стана време за погребението — каза накрая. — Няма ли да дойдете?
Колебанието му говореше, че не е дошъл, за да попита точно това, но Де Граеф бе зает със собствените си грижи.
— Николаес — каза той, — умолявам ви, не казвайте на никого за моята тайна.
На този малък остров бе невъзможно да остане нещо скришно. Де Граеф първоначално бе използвал мъжки проститутки, преоблечени като жени, за да скрие истинския им пол от другарите си. После започна глупашка връзка с един млад преводач японец и Хюйгенс случайно ги бе заварил. Самият Спаен бе научил за греховете му преди доста години, но той вече не бе между живите и сега съдбата на Де Граеф беше в ръцете на доктор Хюйгенс. И той чакаше, замръзнал от ужас.