— Със Спаен бяхте съдружници дълго време — каза докторът, сякаш не бе чул молбата му. — Вероятно ви се е доверявал.
— Какво? — възкликна объркан Де Граеф. — Николаес…
Хюйгенс махна с ръка и заговори припряно:
— Той казал ли ви е нещо за… нас, за останалите?
Изведнъж Де Граеф проумя. Спаен вероятно бе разполагал с компрометираща информация и за доктор Хюйгенс. Нямаше представа, за какво можеше да се отнася — Спаен бе трупал сведения съвсем преднамерено заради властта, която те му предоставяха. Но в същото време Де Граеф осъзна, че спасението му зависи от това да скрие своето неведение от Хюйгенс.
— Да. Ян често разговаряше с мен — каза, като полагаше усилия да звучи равнодушно, за да спечели време.
Тялото на Хюйгенс сякаш се сгърчи от удар.
— Значи вие знаете… за мен — попита той с напрегнат глас. Де Граеф само повдигна вежда. Вече имаше предимство и възнамеряваше да го използва. — Ако ме издадете, аз също ще разкажа какво знам за вас — изтърси Хюйгенс с явно отчаяние в трескавия си поглед. — Ще им кажа освен това, че съм ви чул да се карате със Спаен преди смъртта му. Вие искахте да напуснете компанията, да се върнете у дома и да влезете в манастир. Но Спаен не можеше да се справи без вас. И ви заплаши, че ще съобщи за греховните ви щения, ако напуснете. Ето защо сте искали Спаен да умре — не заради неговия дял от парите, а защото ви е изнудвал и е можел да ви съсипе. Вие мразехте Спаен и искахте да се отървете от него!
„И то как!“, помисли си Де Граеф. Защото Спаен не само го държеше като свой заложник и го изнудваше, а бе унищожил всяка негова надежда за изкупление.
Започвайки работа в „Ист Индия“, Де Граеф се бе надявал да забрави скверния си живот и да се пречисти чрез работа, трудности и молитви. В началото изглеждаше, че ще успее, макар че безкрайните пътувания провокираха забранени интимности с изцяло мъжкия екипаж, а в чуждите пристанища езичниците предлагаха всякакви сексуални перверзни. Но Де Граеф стоически се противопоставяше на изкушението. Издигна се от чиновник до секретар и накрая получи служба като длъжностно лице в Батавия. Реши да поработи още няколко години, да спести повече пари, за да се върне у дома и да се отдаде окончателно на своите религиозни занимания.
Мечтите му умряха в нощта, когато постави живота си в ръцете на Ян Спаен.
Сега спомените го върнаха към онова време, четири години след като бе пристигнал в Батавия. Видя отново малката си, оскъдно обзаведена стаичка и почувства ужасната влажна жега. Изтерзан от безсъние и самота, той бе излязъл от седалището на компанията да се поразходи из града. Екзотичното великолепие на Батавия го очарова. По балконите на къщите покрай каналите се вихреха празненства, ярки фенери пръскаха трепкаща светлина над водната повърхност. Холандци — мъже и жени — се разхождаха по улиците и мостовете; азиатски търговци, моряци и работници изпълваха до краен предел пивниците и игралните домове. Смесица от различни езици се извисяваше над музиката от холандски мандолини, китайски флейти, индонезийски барабани и цимбали.
— Сър, търси удоволствия? Влез, заповядай! — пред редица схлупени постройки в района на местните жители стоеше усмихнат младеж. Той привика Де Граеф в едно помещение. Вътре голи местни момичета минаваха пред тълпа мъже. — Ще продам вас красива жена, добра цена!
— Не, благодаря — Де Граеф излезе, но сводникът го последва.
— Вие не харесва жена? Тогава ела с мен, аз дам какво иска.
Всеки нормален, природен инстинкт изискваше да откаже. В тази малка колония, където всеки знаеше всичко за всеки, заплахата бе огромна. И въпреки това потребността от физическо освобождаване и човешка близост се оказа по-силна от стремежа му за избавление. Кипежът на кръвта заглуши гласа на предпазливостта. Той последва сводника през тъмни мръсни улички, над поредица канали до реката. Тропическата нощ пулсираше с песента на насекоми и мириса на цветя от джунглата. Луна като огромен златен гулден осветяваше пътя, по който го водеше сводникът. Спряха край лодка с бамбуков покрив и парцаливи завеси.
— Тук, сър — каза младежът и разтвори завесите.
Върху струпани възглавници вътре седеше красив местен младеж с гладка тъмна кожа, изваяни мускули и блестящи очи. Слабините му бяха покрити с препаска. Дъхът на Де Граеф секна: „Дано Господ се смили над душата ми.“
— Колко? — попита той с дрезгав глас.
Половин час по-късно Де Граеф слезе от лодката повече засрамен, отколкото задоволен. Нямаше спасение за душата му; той бе прокълнат. После видя на пътеката наблизо ясно очертаната на лунната светлина фигура на холандец с широкопола шапка. Пламъчето на лулата му осветяваше красивите черти и златистите коси на Ян Спаен. Най-вероятно е бил сред посетителите на онзи публичен дом, чул е предложението на сводника и ги е проследил до лодката. Усети, че се вцепенява от ужас. Представи си силните ръце на палача, които му нахлузват конопен чувал на главата; чу собствените си писъци, докато морето го обгръщаше. После Спаен кимна и се отдалечи. Де Граеф прекара следващите дни в очакване полицаите да го арестуват. Вместо тях пристигна самият Спаен.