— А снощи? Беше ли на Дешима?
Ийшино понечи да тръгне нагоре по пътя.
— Трябва да се върна на погребението — каза той. — Може да имат нужда от услугите ми. Разбира се, че не съм бил на Дешима снощи. Само младши преводачите работят нощна смяна. Бях си вкъщи.
— Каква е връзката ти с Ян Спаен? — не спираше да пита Сано.
— Не съм убил варварина. Харесвах Спаен, както и холандците въобще… Те са ми приятели… — срещнал изненадания поглед на Сано, той бързо се поправи: — О, не, нищо нередно; никога не съм се отнасял прекалено доброжелателно към тях. Но ми е приятно с тях. Нали разбирате, те нямат друг изход, освен да се примирят с моята компания. Принудени са да ме слушат и да разговарят с мен. Дори и да не им е приятно… Никога не съм имал истински приятели. Като малък момчетата все ме отбягваха… или си правеха жестоки шеги с мен. Това, че научих холандски, бе моето спасение. Ако не бяха варварите, щях да си остана последен самотник. А Спаен се държеше добре с мен. Не бих сторил нещо, с което да му навредя… Разказваше ми приключенията си… И стриктно следваше съветите ми, когато му кажех нещо… За разлика от вас, сосакан сама — Ийшино се усмихна самодоволно. — Трябваше да ме послушате, когато ви предупреждавах да не се приближавате твърде много до варварите. Може би тогава нямаше да си навлечете всички тези неприятности… — преводачът го заобиколи и забърза нагоре по склона към гробището.
Докато го изпращаше с поглед, Сано изведнъж прозря и други възможни мотиви за лъжесвидетелствата на Ийшино — може би преводачът искаше да си отмъсти за това, че Сано отбягва съветите и приятелството му… А може би Ийшино е престъпник, който се опитва да скрие вината си, като я хвърля върху единствения човек, способен да го разкрие и унищожи?
Сано взе коня си и пое надолу към града. Преваляше следобед. Кийоши бе имал достатъчно време да размишлява над окаяното си положение. Може би вече бе готов да каже истината за появата си в заливчето предишната нощ и да даде някои отговори, които засега заподозрените премълчаваха.
Глава 24
— Можете да видите Кийоши, ако желаете, но не очаквайте от него да се разприказва — каза надзирателят и поведе Сано из затвора на Нагасаки. — Не е казал нито дума, откак го тикнаха тук.
Докато Сано и надзирателят вървяха по сумрачните коридори, иззад мръсните, измазани с хоросан стени на килиите се носеха воплите на осъдените престъпници. Вонеше на изпражнения, вкиснала храна и гнилоч. Тъмничари обхождаха стаите и блъскаха по вратите, за да въдворят ред и дисциплина.
— Тук е — каза надзирателят и отключи една врата. — Просто извикайте, когато свършите, и аз ще дойда да ви взема.
Сано влезе в килията; надзирателят отново заключи зад гърба му. Стаята беше съвсем гола, ако не се смяташе кофата за естествени нужди в ъгъла. Дъждът се процеждаше през единствения прозорец досами тавана. Кийоши бе коленичил в средата на мръсния под. Подносът с ориз и мариновани зеленчуци беше недокоснат. Бяха му отнели мечовете и обувките и сега бе облечен единствено в окъсано муселинено кимоно. Изобщо не реагира, когато Сано произнесе името му. Целият трепереше.
— Кийоши? — повтори Сано. — Чуваш ли ме?
Лицето на момъка изглеждаше като изваяно от слонова кост; красивите му черти бяха бледи и лишени от живот. Разбитата устна и насинената скула добавяха нюанси на мъртвешки цвят. Погледът му бе вглъбен; ръцете му лежаха неподвижни, с дланите надолу, върху бедрата.
— Как се чувстваш, Кийоши? — тихо попита Сано, обзет от съчувствие. — Добре ли се държат с теб тъмничарите? — не последва никакъв отговор. Нищо в изражението на младежа не подсказваше, че е регистрирал чуждото присъствие в килията. Сано опита по друг начин: — Защо не си ял? — той помириса храната и по лицето му се изписа отвращение. — Надзирател! Мъжът отвори вратата почти моментално — явно бе подслушвал отвън. — Отнеси този боклук и донеси нещо по-добро.
Надзирателят се навъси.
— Това се полага на всички затворници. Никакви специални привилегии, така рече губернатор Нагай…
— Донеси топла супа, пресен ориз и саке — му нареди Сано. — На моя отговорност.
— Да, господарю — тъмничарят взе подноса и излезе.
Когато новата порция пристигна, Сано поднесе лъжица супа към устата на безмълвния Кийоши.
— Моля те, изпий това, ще се почувстваш по-добре.
Супата се стече по неподвижните устни на момчето. Сано избърса лицето му и заговори със спокоен, благ тон:
— Виждам, че си прилежен самурай с чувство за дълг. И си интелигентен, щом учиш холандски… — Кийоши дори не мигна. Сано продължи: — Не разбирам защо би пожелал да нарушиш закона и умишлено да навредиш на невинен човек като мен… Затова ли страдаш така сега? Защото направи самопризнание за престъпление, което не си извършил, и при това обрече твърде много хора… Не само мен, но и всички, на които дължиш върховна лоялност — баща ти, губернатора, Ийшино и… Джунко — при последното име лицето на младия самурай едва доловимо трепна като докосната от вятъра струна на шамисен. Сано продължи окуражен: — Джунко вероятно те обича твърде много, щом е престъпила забраната на баща си да се вижда с теб. Ще бъде сломена от мъка, ако умреш… особено заради нещо, което не си извършил… — Сано видя как гърлото на Кийоши се сви. — Сигурен съм, че Джунко не разбира защо си готов да пожертваш честта си, да отхвърлиш любовта й и да я обречеш на вечни терзания… Но ако ми кажеш какво се случи снощи, аз ще отнеса думите ти на Джунко, за да знае, че си невинен и че още я обичаш — стъкленият поглед издаде вълнение, но Кийоши остана все тъй безмълвен. — Ще ти кажа какво е станало според мен — поде отново Сано: — Няма нужда да говориш; просто кимни, ако си съгласен, и поклати глава, ако си против. Става ли? — никаква реакция.