Джовани Арпино
Усещане за жена
I
Една голяма, златиста муха бръмчеше покрай прозореца на стълбището, чиито стени миришеха на прясна боя. С внезапен завой, профучавайки радостно, мухата налучка процепа на притворените прозорци и изчезна. Аз се надвесих да хвърля фаса си. Дворът под мен беше пуст — две педи циментова настилка, напечена от августовското слънце. В далечината зеленият цвят на хълмовете зад реката избледняваше под оловното небе. Закрепих здраво на челото си войнишкото кепе, проверих възела на вратовръзката си и я пригладих с ръка, преди да позвъня.
Вратата веднага се отвори, сякаш жената бе стояла отзад, да дебне.
Старицата бе необикновено дребна и розова, облечена в бяло и сиво. Тя се усмихваше и намигайки с всичките си изящни бръчки, ми направи знак да вляза. Тръгнах зад нея по дълъг, тъмен коридор. Свихме веднага към кухнята, където ни чакаха вече два стола, отместени от масата.
— Браво, браво, колко сте точен, ето нещо, което е приятно човек да срещне — въздъхна тя, без усмивката да слезе от устните й, кимайки одобрително със скръстени ръце.
Казах името си и внимателно поставих кепето върху коляното си.
— Та вие сте почти момченце, Господи — рече тя, притваряйки клепачи. Почувствах, че се изчервявам. — Кой знае дали момче като вас ще има нужното търпение в случая… Да, именно търпение.
Остана в очакване на отговора ми, със затаен дъх и леко разтворени устни, откривайки изкуствените си зъби.
Тогава казах, че в казармата моят офицер ми е обяснил всяка подробност.
Усмивката й изчезна, докато кимаше одобрително, отпускайки издължените пръсти на дясната си ръка в дланта на лявата. Имаше прекрасни ръце, прозрачни като веленова хартия, хармониращи с фигурата й, с безупречната обстановка, с двете цветя във вазата на масата.
— Струва ми се, сте студент. Единствен син ли сте?
Казах й нещо за баща ми, чиновника, за майка ми и за малката ми сестра. Докато търсех подходящи думи, тези три близки образа изплуваха за миг от обичайната си мъгла, за да потънат отново в нея. След това я осведомих за годините си — двадесетгодишен, и за факултета, който следвах — икономика и търговия.
Гласът, който излизаше от устата ми, сякаш не беше моят.
В отговор въздишката й не беше облекчителна.
— Нищо не знам за днешните младежи — рече тя като оправдание. — А и него, той, дето е оттатък, при цялото му нещастие да не би да го разбирам? Сигурно е от старостта. Пък и какво ли значение има дали разбираме хората? Да им съчувстваме — това да.
Но сякаш ужилена, тя отново се изправи и усмихвайки се, с лице, раздвижено от множество бързи тикове, каза:
— Има студено кафе, искате ли? Или по-добре една лимонада? Не ми казвайте, че не желаете.
Въртеше се около себе си като пумпал. Помислих си: прилича на катеричка. Веднага в ръцете ми се озова чаша с кафе.
— Мога ли да запуша? — попитах.
Почна да се смее тихо и рече:
— Моля ви. Той също пуши цигара след цигара. Такива сте вие, мъжете.
Изричайки това „той“, тя вдигна с бегъл жест пръстите си до височината на рамото си, сякаш да посочи онова, което се криеше зад мрака на коридора.
След това, скръствайки ръце, се приготви за нов коментар:
— Но, общо взето, вие давате вид на добро момче, да, да.
Продължихме да се гледаме — аз вече решен да не задавам пръв никакъв въпрос.
Накрая тя се реши и рече с тих глас:
— Аз съм лелята. Той казва, че съм му само братовчедка, но в действителност съм му повече от братовчедка — та кой се грижеше за бедната му майка до последния й ден, ако не аз? За нейно щастие отиде си, преди да трябва да изживее най-страшното. После всичко беше така трудно, никой никога не може да си го представи. Малко го познавах до деня на нещастието. Пътуваше постоянно, колежа, академията, от една казарма в друга. Но оттогава с него трябваше да се занимавам аз, явно така бе пожелала съдбата. Знаете ли, оттогава минаха девет години.
Изпих си кафето и останах така, с празната чашка в ръце. Стъклото беше още хладно.
— Девет години — продължи тя напевно с все по-тънък глас, — сега не е нищо, но в началото… ох, не искам дори да си спомням. Един младеж като него да загуби очите си и една ръка… така, само защото Господ Бог не позволява никому да бъде доволен на този свят. Това се случило на маневри, докато си играел с една бомба. Казвам играел, защото какво друго са маневрите в наши дни, ако не игра? Дайте си чашата.
— Моят командир ми обясни — казах.
За да си придам важност, бях заковал поглед в плочките на пода. Всяка четворка образуваше синя рисунка, нещо като назъбено цвете на бял фон. Светлината проникваше през прозрачните завеси и лягаше върху тези цветя на лъчи, изтъквайки тяхната крехкост.