Посред нощ се стреснах, обзет от необясним страх.
Оттатък още светеше и това ми помогна да възстановя очертанията на вратата и шкафа. Пристъпих на пръсти и се наведох да надникна.
Спеше с разпрострени крайници из цялото легло. Някаква бяла капсула обхващаше края на лявата му, отрязана ръка. Без защитата на очилата лицето му представляваше ужасна гледка.
Бутилката уиски бе на масичката до един флакон. Сънотворно, естествено.
Изкашлях се, размърдах един стол. Не помръдна.
Пристъпих в стаята, като се опитвах да не гледам това лице. Видях множество вратовръзки в куфара, подредени сред веленова хартия в една кутия. На дъното на куфара, под ризите, зърнах един тъмен триъгълник. Пистолет в кобур. После — две бутилки.
Зад гърба си чувах тежкото му дишане.
В банята тоалетните принадлежности бяха педантично подредени по ръба на мивката — четка и паста за зъби, една гъба, одеколон, един още неразтворен сапун, две четки.
Помирисах одеколона, издърпах една цигара от кутията, оставена на масата.
Чувствах се жалък и глупав, но също обзет от някаква идиотска радост от презрението и желанието за отмъщение. Все пак не събрах нужната смелост, за да отворя пакета с новите дрехи. До куфара видях документите му; прочетох рождената му дата — тридесет и девет години. И името му: Фаусто Г.
За миг останах неподвижен, раздвоен между мъчителното желание да продължа да съзерцавам това лице и илюзията да залича веднага и завинаги всеки спомен от него.
Отказах се като подлец.
Върнах се в стаята си и седнах на края на леглото, със запалената, ароматна цигара в шепата.
Метална светлина вече очертаваше слабо контурите на завесите. Влак изсвири два пъти и звукът потъна в тишината, без ехо.
„Няма да издържа“ — помислих някъде дълбоко в будното си съзнание.
Изтегнах се със затворени очи на още топлата възглавница.
IV
С върха на бастуна докосна маншетите на панталоните и бавно ги обиколи — първо единия, после другия, стигайки до най-високата част на обувката.
— Добре ли падат? Не са ли къси?
— Отлични — отвърнах.
Завъртя се около себе си — от нахлуващата слънчева светлина през прозореца лененият му костюм изглеждаше ослепително бял.
С тъмната си вратовръзка, очилата и неподвижната ръка, опряна на корема, ми се стори недействителен — негатив на един образ извън света, заснет, за да осмее и постави нещата в далечна, плоска перспектива.
Размърда отново рамене, опипа ръба на ръкавите, откъдето излизаха маншетите на синята му риза.
— Сигурен ли си, че не приличам на сладоледаджия? Или на санитар? — попита, застанал неподвижно.
— Стои ви много добре. Наистина.
Направи гримаса.
— Добре. Само че лененият костюм трябва да бъде леко омачкан. Такова е правилото.
Намери леглото, легна в него и почна да се върти енергично, свивайки и изпъвайки бързо колената си.
— А сега? — попита той, като се изправи.
— Много добре.
— Друго не можеш да кажеш — възрази той скептично.
— Какво да кажа друго, като виждам, че ви стои добре?
— Да тръгваме — рече. — Сега и ти ще си доволен, че няма да те души униформата. Бързо, да се махаме оттук.
— Да, господине.
Беше само привидно спокоен и весел — внезапните нервни гримаси на устните и засиленият любезен тон на гласа издаваха безпокойството му.
— Една чашка кафе. И да бъдем готови за всичко — засмя се той, докато чакахме асансьора.
Четвърт час по-късно изкачвахме тясна уличка, успоредна на пристанището, сред малки, тъмни и влажни барове, входове на дюкянчета, гостилници, от които лъхаше на пържено олио. По земята се търкаляха остатъци от гнил зарзават и хартия, след утринния пазар, а високо над нас профилите на покривите очертаваха една тясна ивица небе. Тук-там от зиналите тъмни прозорци долитаха музика и гласове от радиоапарат. Една старица с цял грозд фотоапарати на шията, долепена до някакъв портал, ни изгледа подозрително, но предпочете да не се помръдне от мястото си, вплетена като корен в околния пейзаж.
— Още нищо ли? — попита той.
— Още не. Само две. Ужасни — отвърнах.
— Може би часът е лош. Сега хората обядват. Не сме ли дошли много рано? — рече усъмнен.
Не ми се стори истински въпрос, затова замълчах.
Спря се рязко и ми каза:
— Виж какво, така не ми харесва. Така няма смисъл. Намери ми едно кафене, там ще чакам. Ти обиколи, после ела да ме вземеш. Правилно, нали?
— Може да е по-добре.
Оставих го на високото столче на един бар. Беше се изпотил, останал без сили, но цигарата висеше на устните му.
— За парите няма да се пазариш. И кажи истината — нареди ми той с отпаднал глас.