Прекосих цялата улица, като постоянно ускорявах крачката си вследствие възбудата, която жилеше тялото ми. От мрачните, стръмни улички, които се спускаха от дясната ми страна към пристанището, можах да зърна избелели ивици от далечното море.
Между многото кафенета избрах едно, което бълваше оглушителна музика. Три-четири момичета ме измериха с поглед, щом влязох. Ни една от тях не ми се стори подходяща. Зачаках някоя от тях да вземе инициативата.
Неочаквано раздразнението ми изчезна, почувствах се решителен и устремен към целта. Само да не сбъркам в избора си, помислих си.
— Повтарям ви, че нарочно слезе. Казва се Мирка. Обичайните имена. Една нейна приятелка отиде да я потърси и тя слезе, за да я видя. Сега ни чака. Все по тази улица, не повече от двадесет метра.
— Вчерашната ли е? Сигурно?
— Разбира се, нали ви казвам — излъгах аз.
Не каза повече ни дума, докато не се изкачихме по тясната стълба на втория етаж. През стените се чуваха сподавени гласове.
— Трябваше да й обещая толкова. — И казах цифрата.
Направи пренебрежителен жест с ръка.
— Тук. Ето, единствената врата — казах и спрях.
— Един момент — рече той задъхан, извади от джоба си една бяла ръкавица и бързо я надяна на лявата си ръка с нервни движения на пръстите.
— В ред ли съм, кажи.
— Разбира се, напълно.
— Не е вярно. Много е топло — възрази изтощен. — Къде е тази проклета кърпичка, не иска да се покаже. Звъни, какво чакаш? Звъни!
Почна трескаво да бърше потта си.
Жената отвори, оглеждайки ни с недоверчив поглед. Тежкият й парфюм ни облъхна.
— Тук ли ще останеш? — каза тя, посочвайки ми кухнята. После повиши глас и извика: — Барбара, къде си, Барбара? Ела да правиш компания на този красив господин.
Седнах до една маса срещу излъсканата газова печка. По металните части на кухнята се отразяваха снопове слънчеви лъчи. Чух оттатък глух удар — явно той се бе препънал в мебел.
От балкона ме шпионираше нечие око, после се подаде муцунката на едно момиченце, голо до кръста. Приближи недоверчиво, със скръстени отзад ръце.
— Не си ли ми донесъл сладолед? — попита то.
— Не знаех, че ще се срещнем — отвърнах и се засмях. — Ще ти донеса следващия път. Утре.
— Всички казват така и ако мама не ми купи, няма да хапна сладолед — възрази то навъсено.
Заклати се бавно — ту на единия, ту на другия крак, после реши да ми се довери, пристъпи до масата, опря брадичката си на ръба й, докосвайки го едва-едва с пръсти. Ухаеше на талк.
— През септември ще видя гущерите, знаеш ли?
— Наистина ли?
— Наистина. Не лъжа. През септември заминаваме за морето, но за едно далечно море, не това тук, мръсното. Отиваме в едно село, където оградите са пълни с гущери.
— Браво! А какво ще правиш с гущерите?
— Нищо — засмя се момиченцето, — те не се оставят да ги хванеш.
— Понякога може. Хващаш един гущер, връзваш го с канап и си го водиш на разходка.
— Ти си глупав — ядоса се детето. — Гущерите не се оставят да ги връзваш. Не са кучета.
— Наистина, така е.
— Не казвай на мама, че съм те нарекла глупав. Нали няма да й кажеш?
— Не.
— Закълни се!
— Заклевам се.
От внезапно зародилото се приятелство почна да върти очите си и да клати глава.
— Ако ми дадеш петдесет лири, ще ти покажа раната си — рече то и повдигна коляното си, облепено с лейкопласт.
— Не бива да го махаш, иначе няма да зарасне — посъветвах я аз.
— Днес в двора два пъти си отварях раната. За десет лири. Но втория път момчето, след като погледна, побягна, без да ми даде парите. Вече няма да играя с него.
Запалих цигара и момиченцето се втурна из кухнята, докато ми намери едно малко пепелниче.
— Мама ми се кара, ако оставя разхвърляно — рече то, опирайки отново брадичката си на масата. — И знаеш ли какво казва? Че всички мъже са мизерници.
— Аха, разбрах.
— Винаги това казва. Че всички са мизерници. И още казва: ти си Барбара, но като пораснеш, няма да имаш брада. Много се смеем.
— Хубаво име е Барбара.
— На мен по̀ ми харесва Мария, знаеш ли? Когато умра, ще бъда Мадона. Но истинска Мадона, не статуя.
Взе да чеше деликатно коремчето си с един пръст.
— Тази нощ ме ухапа един комар. Ето тук. Вижда ли се? — попита то и се изпъчи.
— Не.
— Но ме изяде. Когато ме хапят, мама ми слага помада. Студена е, полазват ме тръпки.
— Не се чеши!
— Аз пък ще се чеша! — каза детето и се изплези.
— Ако правиш така, няма да станеш Мадона — рекох.
— Аз пък ще стана — отговори то и тропна с крак, — след като умра. Ти кога ще умреш?