— Не знам — засмях се.
— Нямаш брада. Не си достатъчно стар, за да умреш — разсъди то.
Протегнах ръка да го погаля, но то рязко се отдръпна.
— Ще правя много чудеса — закрещя детето. — Щом ме направят Мадона, ще видиш какви чудеса ще извършвам.
— Браво!
— Сто милиона чудеса. Ще бъда покрита със злато и накити и наоколо си ще имам сто светци — настояваше момиченцето, като се пулеше и въртеше очи.
— Разбира се.
— А проклетите мъже ще ги изпратя всичките в ада — заключи доволно.
— И мен ли?
— Не знам — отвърна, бръчкайки нослето си. — Ето че не си ми донесъл сладолед.
Изправих се и то веднага се отдръпна до балконската врата.
— Отиваш ли си?
— Не още.
Направих две крачки, за да доловя някакъв шум оттатък.
— Вратата е заключена, вратата е заключена — рече напевно момичето, смеейки се.
— Вярно.
— Майка ми винаги заключва, щом при нея има някой господин. Ти не дойде ли с един господин?
— Да.
— Тогава трябва да чакаш мама да излезе. Ако искаш, ще викна. Тя идва веднага, когато викам.
— Не, бъди послушна — рекох и пак седнах.
Приближи отново до масата и влезе в слънчевия сноп от светлина, който огря щръкналите й руси плитки.
— На забавачница не ходиш ли? — дойде ми наум да го попитам.
— Ходя, но се разболявам. Всеки път се разболявам от треска — отвърна то ядосано. — Мама вече не иска да ме праща. Казва, че тази година ще прекарам с баба. А на мен баба не ми харесва. Знаеш ли?
— Ами!
— Да. Стара е, все се моли и нищо не разбира. Никога не ми е направила подарък. И винаги плаче. А мама ми купува много кукли. Знаеш ли колко? Познай!
— Не знам. Да кажем, десет? — подхвърлих.
— Петнадесет — викна момичето, смеейки се. — Никой не може да познае, никой. Петнадесет. Имам една много голяма, по-голяма от мен. И една черна, но тя не ми харесва и нея не я броя. С черната никога не спя.
Чух шум от изтичаща вода, ехото на някоя дума, после жената се появи, въздишайки.
— Бягай на балкона, Барбара!
— Искаш ли едно кафе и ти? — предложи жената, без да ме погледне, докато гласеше газовата печка. — Я кажи, и с тебе ли е така нервен твоят приятел? Говорите ли си?
— Само е малко чудак — отвърнах.
— Как да не е чудак, бедничкият! — възкликна тя, завинтвайки кафеварката. Имаше големи ръце и бледи, небоядисани нокти. Но е истински сеньор. Каквото и да кажеш за него, но е сеньор. И богат, както ми се вижда. Барбара, иди на балкона!
— Не — отговори ядовито момиченцето и троснато повтори: — Тук ще стоя.
— Отивай или ще извикам магьосника — измърмори жената.
Задните й части бяха едри, ръцете й — яки и закръглени, напираха от домашната роба. Момичето бавно се бе отдръпнало до прага на балкона.
— Не вярвам вече в магьосника, нито на Дядо Коледа. Не вярвам, не вярвам — завика то и остана с отворена уста.
— Ти ще останеш ли малко при мен, млади господине? — усмихна се жената, обръщайки към мен изпитателните си черни очи. — За десет минути, а? Или се срамуваш от твоя приятел?
— Днес не — смутих се аз.
— Както искаш, но бъркаш, и ти си нещастник като него. Впрочем аз не съм от тия, дето настояват — засмя се унило. — Ето кафето! От тази машинка излиза само чашка и половина. Стига ли ти половинка?
— Стига ми, благодаря.
— Ще занеса неговото оттатък. Е добре, ако няма да оставаш, изнизвайте се бързо. А ти, Барбара, да му мислиш, ако не мируваш и крещиш както преди. Иначе тази вечер няма телевизия.
На вратата се обърна, снижавайки гласа си:
— Не ми изглежда да е пострадал от войната, нали? Много е млад. Тогава какво? Е, няма значение, такъв е този мръсен свят. Защо не се ожени? Има добра пенсия, предполагам.
Преди да тръгна, вдигнах плахо ръка за поздрав, но момиченцето тръсна стъклената врата и от балкона ме изгледа намръщено, без да ми отговори.
Дълго ходихме — той нехаещ към горещината, с вдигнато нагоре лице, без да размахва, стискайки го под мишница, бамбуковия си бастун.
Не ми се говореше, на места се забавлявах да гледам как хората бързо се отдръпваха да ни направят път по тротоара или се долепваха до стената. Обиколихме един огромен правоъгълен площад с някакви хилави градинки в средата. Чувствах се като изпразнен, до мен не достигаха и не ме дразнеха дори шумовете на трафика.
„Пистолетът в куфара — мина ми през замътения ум. — Дано тоя тук не си тегли куршума точно през тези дни! Дявол знае какво му се върти из главата!“
— Защо не се ожените? — попитах, щом седнахме пред два сладоледа.
— Какво? — викна той, но не ми се стори ядосан; почака и след малко ме попита предпазливо: — Какво те прихваща? Разкрий си картите!