— Просто попитах; логично е в края на краищата.
— Логично? — ухили се злобно, показвайки зъбите си. — Идиотщини! Да се оженя. Сякаш говори братовчедка ми.
— Не разбирам защо.
— Любовта не е проста работа. Ожени се, после ще видиш. Или както казват: по-добре да се ожениш, отколкото да се обесиш — продължаваше да нарежда. — Същият си като моята леля, братовчедка ми, която знае само поговорки. Но тя е на седемдесет години. Не те ли е срам?
Беше вклещил купата със сладолед в полуизвитите пръсти на лявата си ръка, от която вече бе свалил бялата ръкавица. Разбърка съдържанието и каза:
— Точно на мен ли трябваше да се падне такова порядъчно момче с отживели разбирания като теб?
— Не съм с отживели разбирания. Разсъждавам или поне така ми се струва. Това е всичко — опитах се да се защитя.
— Разсъждаваш, следователно досаждаш. По-добре щеше да е да ти хлопа някоя дъска — разсмя се той сухо. — Бих предпочел обичайния невежа или някой чудак. А то, ето че ми пробутват един мислител, който, щом си отвори устата, изрича куп нелепици.
Предпочетох да преглътна. На една маса, недалеч от нашата, две момчета вдигнаха глави от сламките на своите напитки и се заслушаха.
— И все пак светът е пълен с добри момичета — подхванах аз.
— Така ли? Дръжте си ги, радвайте им се — отсече той, без да снижи гласа си.
— Няма нужда да се пускат обявления във вестниците, за да си намери човек подходящо момиче — не можах да се въздържа.
Въртеше нервно незапалената си цигара между палеца и показалеца.
— Говориш така, защото ме видя за момент оглупял — каза той, търсейки думите си. — Мисли както искаш. Твоя воля. Ако държиш, ще ти кажа, че ония жени винаги са ми действали по този начин. Друго беше с публичните домове. Но какво знаеш ти за тях! Каква страна е нашата! Смях да те хване. Може ли от нищото да стане нещо? Да затворят бардаците! Единствените полезни институции в тази държава.
Двете момчета от другата маса се бяха извърнали да ни гледат. Разсмяха се.
— Знаеш ли защо още не съм се застрелял?
— Не, господине.
— Защото дори и да пукна, никой няма да се трогне от това — кресна високо, но веднага след това продължи тихо: — Този сладолед беше истинска помия. Щом излезеш от Торино — край на сладкишите. Дори един еклер като хората не можеш да хапнеш. Запиши си това в твоя дневник.
— Вие никога няма да умрете, господине — казах аз.
— Как?
— Знам, че звучи глупаво, но това ми идва наум. Не бих могъл да ви го обясня. Струва ми се, че вие никога няма да умрете — рекох объркан.
— Хубав комплимент! Добро пожелание — разсмя се той смутен. — Ти да не би да си боксус, а, Чичо?
— Видях пистолета — казах шепнешком.
Той потрепна.
— Да, господине. Тази нощ. Вие спяхте. Погледнах в куфара ви и видях пистолета.
Кимна, навеждайки се към мен.
— Подло копеле! — процеди през зъби.
— Съжалявам, че си наврях там носа, но добре сторих — не се предадох аз.
— Долен предател! Мръсник — продължи да ме хули, едва овладявайки дъха си. Дясната му ръка мачкаше нервно края на покривката.
— Можете да ми кажете каквото искате — защитих се аз, опитвайки се да овладея треперещия си глас, — но не се разкайвам, че съм го сторил. Все пак съм отговорен за нещо, докато съм с вас.
— Ти нямаш никаква отговорност. Нито право. Нищо — викна той с леден глас. — Хубаво ще те наредя аз тебе! Добре да помниш!
— Постъпете, както смятате за добре — насилих се да кажа още. — Но аз не съм ви адютант. Нито гръмоотвод. Всичко не мога да понасям.
Отпусна се в тънък, злобен смях.
— Ще понасяш — каза, скандирайки сричките, — ще понасяш, и още как! Ще имам грижа да те подредя. Имаш само един начин да се отървеш. Знаеш ли какъв? Да побегнеш. Колкото ти държат краката.
— Не съм такъв човек.
— Такъв си. Идиот! Хайде, стани, бягай. Покажи си смелостта. Заклевам се, че няма да викам след теб. Няма и да те гоня, госпожица такава!
Размаха бастуна си. Сега двете момчета не сваляха очи от нас; замръзналата им усмивка по-скоро приличаше на гримаса на състрадание. Бастунът се стовари върху масата.
— Хайде, какво чакаш? Движи се! Мислиш, че си нужен някому? По-излишен си от мъртва тежест. Заминавай!
— Подобна свинщина няма да направя.
— Не е свинщина. Би било смелост. Дума, която никога не си чувал. За теб най-приляга да казваш „тъй вярно“. И да ровиш скришом като крадливите слугини. Е, какво, тръгваш ли си, или не?
— Не.
— Знам какво мислиш: че ще си отидеш, когато на теб ти изнася. Ето какво мислиш!
— Както искате, господине.
Смехът му премина в болезнена кашлица.
— Нещастен глупак! По идеи и намерения съм пред теб, затова внимавай! Може пръв да побягна. А това ще те принуди да тичаш след мен с изплезен език.