Повече не казах нищо, раздвоен между чувството на яд, че съм попрекалил, и горчивото задоволство, че най-сетне съм казал онова, което мисля. Той продължаваше да върти бастуна си задъхан.
Двете момчета се бяха изправили. Преди да се отдалечат, те продължително ни изгледаха. Отвърнах с един неприличен жест на ръката, което ги убеди, че е по-добре да си вървят по пътя. Чух отдалеч смеха им.
— Би трябвало да се върнем в хотела, за куфарите — осмелих се да кажа след кратка пауза.
Изправи се, поехме с бърза крачка, неспособни да отроним дума.
Бях безкрайно уморен, главата ми гореше и тежеше, но успях да следвам темпото на неговата крачка. Ръката му, заловена за моята, сега се опитваше да ме върне отново към обичайното, отчайващо състрадание, но аз успях да отвлека вниманието си, да противостоя, макар да се срамувах от неясните доводи, които ме подтикваха към подобна абсурдна съпротива.
На едно много оживено кръстовище се блъснахме един в друг, но до мен не стигна ни упрек, ни обида. Не ми стигнаха сили да се извиня.
Шумовете в града бяха нараснали, сливайки се в едно-единствено тягостно бучене. Нажеженият следобеден въздух полепваше и душеше безмилостно въпреки възбудата от настъпващата вечер, която пронизваше като електрически ток стъпките и движенията на всеки. В един участък от пътя ни, ограден с колонади, се улових, че гледам жадно цветните афиши за един филм — някаква разлята, мъглява фигура на жена с шмайзер срещу трепкащата жълта светлина на една голяма пагода.
Той си подсвиркваше със свити устни и издадена брадичка, после спря и бе разтърсен от мълчалив кикот, който успя да задуши в гърдите си.
Някъде далеч, отвъд глухата преграда на града, отекна острият звук на пристанищна сирена.
В бара на хотела се настани на едно от столчетата и почна да удря силно по тезгяха с лявата си ръка, възмутен от отсъствието на прислуга. От едно далечно стъкла се процеждаше последното слънце, което блесна по очилата и челото му.
— Напускаме — ми каза, след като успя да се наведе над чашата с уиски. — Аз оставам тук. До часа на влака. Ти се пръждосвай където искаш.
Ръката му трепереше. Отпи жадно първата глътка. Целият гръб на ленената му дреха беше в гънки.
Потънах в едно от креслата на съседната зала, вече чужд за всяко външно възприятие.
V
… може би вината се крие в моята скромност. Идиотско и излишно е да се лъжем сами, така че бездруго трябва да се виня за скромността си, тоест за посредствеността си… Иначе бих го разбрал — и най-абсурдните, враждебни и жестоки негови слова биха раздвижили нещо в мен, биха предизвикали истинско размишление или бунт, но не и състрадание, защото голото състрадание идва и си отива, без да послужи за нещо; по-скоро те ми подсказваха един различен начин за възприемане на света — да видиш и приемеш живота в най-скрития му смисъл, да се надсмееш на този живот, на доброто и злото в него, както той, слепецът, умееше да прави, макар и тъй жестоко… Може би съм само един жалък, нищожен индивид, който живурка, осланяйки се на малкото сиво вещество в главата си, без да може да се порадва на поривите — добри или лоши — на младите си години…
Тъй си мислех, докато влакът бягаше в нощта, а той спеше в своя ъгъл с наведена глава, полюшквана от забързания влак, отпуснал дясната си ръка в скута. Беше пил много до часа на заминаването и щом се качи във влака, взе няколко хапчета.
Писъкът на локомотива раздираше нощната тишина.
Разгледах го старателно. Погледът ми се плъзгаше възхитен по белезите и дупките на лицето му, по безупречния възел на вратовръзката му, по тясната китка на дясната му ръка, по изящно преметнатия крак. Дори движението на влака подчертаваше неговата грация, полюшквайки го плавно; мина ми през ум, че тази грация съставлява съвършена обвивка на отчаяния бяс, който бушуваше в него.
Тайно му завидях за резултата, който бе успял да изтръгне от себе си.
После някои негови лоши думи и пренебрежителни постъпки за миг изплуваха в съзнанието ми и разбрах колко те са смешни, противоречиви и наивни; стиснах устни, за да възпра смеха, който напираше в гърдите ми.
Помислих си още какъв е ежедневният му живот в оная къща с братовчедката, котката, коридора, уискито в шкафа. Но не се добрах до никаква догадка. Не успях да си го представя на никой площад или улица на Торино. Може би за него това пътуване означаваше внезапно бягство от затворения кръг на безкрайна плетеница от навици.
Почувствах, че е прекрасно да не знам нищо.