Излязох в коридора, където тъмното стъкло ми показа една фигура с неясни очертания. Облегнат на прозореца, се опитах да вникна в нощта — едно черно, празно пространство, което за част от секундата се разтвори, за да ми покаже зидове, покриви, стълбове, рекламни табла, осветени, самотни порти, и после веднага се затвори.
В отражението на стъклото, о което бях притиснал челото си, видях клепача си, с тъмен блясък на мида, порите на гладката си кожа, влажността на окото, което проблясваше при всяко мигване. И си го спомних в леглото на хотела, без очила, видях отново виолетовото, хаотично петно на лицето му, отпуснато на възглавницата.
Бях се нахранил, чувствах се добре в новия си костюм и бях решил да не слагам повече униформата, защото се надявах по този начин да подредя мислите си.
Прищя ми се да му кажа нещо мило, макар и по-късно или утре в Рим. Може би една подбрана любезност би помогнала и на двама ни. Не ми дойде наум ни един особен жест или фраза, но ми бе достатъчно това неясно решение, за да се развеселя.
Пътниците във влака бяха малко, едва по двама-трима в купе, и почти всички задрямали. Само една възрастна жена четеше книга в дъното на вагона. Миризмата на стара прах, железария и прясна грес не ми беше неприятна. Имахме още две спирки до Рим, където щяхме да стигнем рано сутринта.
Обърнах се и го погледнах отново, неподвижен в ъгъла, с опряна дясна ръка върху ръкавицата на лявата и с брадичка, която се поклащаше с ритъма на влака. Всичко ми се стори на място, дори — издигнато в по-висш порядък.
Събуди се при едно по-силно разтърсване и ръката му веднага затърси цигарите.
— Здравей, Чичо. Жив ли си още? — прозина се той.
— Не можахте да спите много.
— Сбърках: взел съм витамини вместо приспивателно, дяволска работа. Изглежда, съм пил доста.
— И още как! — разсмях се.
Засмя се и той, преглъщайки горчивата слюнка, застояла по време на съня.
— А ти спа ли?
— Не, но съм добре. Вече ядох. Няма много хора, спокойно е.
— Предостатъчно — съгласи се той.
— Ще останем ли дълго в Рим? Вече изхвърчаха два дни — попитах аз.
Въздъхна:
— Знам ли? Имам един братовчед свещеник. Все ми пише. Трябва да му се обадя. Минахме ли Пиза?
— Още не.
Направи нова гримаса, за да оправи вкуса в устата си.
— Де да имах бонбонче. Но като няма… — рече той и извади бутилката от джоба си. После любезно ми предложи: — Пий една глътка първо ти.
— Благодаря.
Дълги ивици светлина прорязваха плътната тъмнина. Навярно наближавахме Пиза. Един влак ни пресрещна и профуча край нас като голям многоцветен фойерверк.
— Някога имах едно момиче с огромни гърди, като тикви — измърмори той. — Докато спяхме, обръщайки се ту на една, ту на друга страна, тя редовно ми удряше по една плесница с тях. Представяш ли си такъв живот?
Разсмяхме се и двамата. Пи още, подаде ми бутилката, но като му я върнах, не я прибра в джоба си.
— Това са думи на един мой полковник, заклевам се. Не си спомням дали в Африка или в Русия, той бил само едно лейтенантче, затънало до гуша в дългове от покер. Това лейтенантче винаги се предлагало доброволец за какви ли не рисковани акции. За всяка акция давали награда. Ако оживееш, парите те чакат. Той умирал от страх, но без покер съвсем не можел. Така спечелил два сребърни медала и едно повишение.
Влакът забавяше към Пиза. Нощта се разчупи на отломки светлина, които почнаха да бягат покрай нас все по-нагъсто. Розовеещият пушек на стоманолеярен или циментов завод озаряваше голите склонове на околните хълмове през тъмнината на полето.
— Да. Така би трябвало да се живее този живот — въздъхна той печално и по устните му мина тръпка.
Господинът, който се качи в Пиза, имаше нов куфар. Беше висок и възрастен, с бели коси. Седна и любезно се усмихна, преди да разгърне вестника.
— Гости ли имаме, Чичо? — попита слепецът.
Господинът вдигна очи и усмивката му стана по-широка.
— Видях купето почти празно — рече той благо, — но ако преча…
— За Бога — засмя се слепецът, — настанете се удобно. Искате ли да пиете с нас по чашка?
— Моля? — прошепна пътникът.
Той му протегна бутилката.
— Питам ви отново: искате ли да пийнете с нас? Нали сме в Тоскана — продължи.
— Всъщност — рече мъжът, оглеждайки ни бегло. — Ами то… бутилката ви е почти празна. Благодаря, но…
— Моля, налейте си — настоя той. — Резервата ни е в куфара. Муниции за уста. Дванадесетгодишна стока.
Гоподинът благодари отново, взе бутилчицата, подържа я миг в ръка, намигна ми съучастнически и, благодарейки, добави:
— Наистина, отлично уиски.
Той отпи една глътка и рече: