— Добре! Значи имаме работа с мошеник.
— Какво казвате, господине?
— Казвам, че се е присламчил мошеник. Смятате ли, че можете да се подигравате с нас? Внимавай, Чичо — засмя се тъжно той.
Човекът потрепна, но нищо не отговори и се наведе над вестника си.
— Не му позволявай да избяга, Чичо. Защото под предлог, че сме пияни, господинът мошеник ще си отиде.
— Добре, господине.
Унил, мъжът сгъна вестника нерешително, после почука с пръст слепоочието си и ме погледна въпросително.
Кимнах отрицателно.
Трябваше отново да поема бутилката и да изцедя последните капки от нея.
Пътникът тъкмо се канеше да стане, когато дясната ръка на капитана го сграбчи и закова на място.
— Но, моля ви се, господине — рече усмихнат той, — нима ще откажете да побъбрите с тук присъстващата развалина? Ти, Чичо, застани на вратата, изпълнявай, хайде.
Дръпнах вратата на купето и се облегнах на стъклото й. Главата ми бе леко замаяна, но самият аз бях в приповдигнато настроение — имах желание да се смея, да говоря, да жестикулирам.
Седналият човек се приготви да изтърпи онова, което имаше да се случва. Размазаните черти на лицето му се изостриха.
— Били ли сте на война? — последва ребром въпрос.
— Разбира се. В Етиопия, после…
— А аз не. Живял съм само в мир — разсмя се той, повдигайки с отсечено движение лявата си ръка в ръкавица до лицето. Над горната му устна избиха ситни капчици пот.
— Извинете — започна другият, — аз уважавам хора във вашето положение. Не бих искал…
— Моето положение ли? Какво положение? Имам ли някакво положение, Чичо? — Бе прекъснат.
— Искам да кажа, че разбирам. Повярвайте ми. Достатъчно съм възрастен, много съм видял, за да мога да разбера, че…
— Каква ли свиня е бил всъщност в достопочтена възраст един италианец? Прав ли съм? — взе да се смее той.
Но смехът бързо замръзна на устните му, които сви в гримаса на съжаление.
Мъжът отново се опита да намери подкрепа, като ме погледна. Аз свих рамене и се ухилих злобно. Всеки жест ми се изплъзваше, учудвайки ме с готовността и арогантността си. Миризмата на уиски погъделичка ноздрите ми.
— Вижте какво, господине — подхвана другият, — не ви познавам и съжалявам. Разрешете…
— Не разрешавам.
— Искам само да се представя — отвърна кротко мъжът.
— Нямам намерение да науча излишното ви име. Тежко̀ ви, ако го произнесете! Останете си анонимен! По-добре ще е за вас — викна той.
Мъжът едва намери сили за някаква вяла усмивка, опитвайки се да извърти разговора:
— Много добре. Да приемем, че съм попаднал на истинско нощно приключение. Понякога едно неочаквано приключение не вреди.
— Чичо, господинът призовава неочакваното — рече той и веднага добави: — Вие, господин неизвестен, познавате ли Чичо? Прочут като страшилище на две морета.
Доближи се на няколко сантиметра от бледото му лице. Другият се изпъна, за да може поне малко да се отдалечи.
— Пиян съм, ваше превъзходителство.
— Много добре. Отлично — оживи се мъжът. — Полезно е от време на време. За разтоварване. Винаги казвам…
— Вие не казвате нищо. Не можете да кажете нищо.
Мъжът се отпусна на седалката, мъчейки се да си извоюва колкото може свободно място. Потеше се, сбръчканите му клепачи потрепваха неравномерно.
— Знаете ли какво ще ви кажа? — процеди заплашително. — Че живеем в мръсна страна.
— Съгласен съм, че светът е мръсен — засмя се дрезгаво мъжът облекчено.
— Аз също. Но най-вече страната ни е мръсна. И в нея вашата раса е обезличена повече от всякъде другаде — рече той на един дъх.
— Сега разбирам — съгласи се господинът. — Вие не сте италианец и в такъв случай…
— Не, не съм. Правилно. Аз съм само торинец — заключи той уморено.
Брадичката му трепереше неудържимо. Размаха лениво дясната си ръка, понечи да каже нещо, но млъкна и се сви в своя ъгъл.
— Развейте високо знамената, за да не се усети вонята на ръцете ви — произнесе с усилие той.
Имаше вид на изтощен човек.
Мъжът предпазливо се надигна, взе мълчаливо куфара и вестника, промъкна се в коридора и забърза.
Той ми подаде празната бутилка и кимна към куфара. Стъпих на седалката, разрових вещите и накрая намерих другата бутилка с уиски.
— Излез, Чичо — закашля се той, хванал с несигурни пръсти металическата запушалка. — Иди да си поговориш човешки някъде другаде. Не може ли да се открие някое момиче из тия проклети влакове? Имам предвид за теб. Сега трябва да спя.
— Позабавлявахме се — подхвърлих аз.
— Какво? — Вдигна за момент глава, с блуждаеща усмивка. — А, да!
— Побягна по-бързо от заек — опитах се да продължа. — Като оня кондуктор вчера. И този сега — кой знае какви ще ги разправя за пътуването.