— Аз пък с удоволствие ще дойда.
— Ех, всеки според вкуса си — рече неохотно. — Не че е антипатичен, напротив. Светило на науката. Но — поп от главата до петите.
— Малко святост не вреди — опита се да подхвърли шофьорът.
— Браво — отвърна той с готовност, — и знаеш ли какво още? За да може всеки нищожен италианец да се сдобие с малко святост, би трябвало да дойде в Рим, за да удуши един римлянин. Правилно, нали?
— Ами… — рече другият объркан. — Министри ли имате предвид или обикновени жители на Рим.
— Зависи, който падне.
— Голям е Рим — възпротиви се човекът и мрачно въздъхна.
— Голям и лъжлив — каза той.
— Аз съм невежа и си го казвам. Не мога да се меря с вас — отвърна шофьорът, поглеждайки ни в огледалото си. Челюстта му се размърда, после каза: — Но все пак си имам моите разбирания. И то — съвсем ясни.
— Я да чуем!
— Държите ли? Научил съм се да си затварям устата. От благоприличие.
— По-добре устата, отколкото очите, шефе — дойде вледеняващата реплика.
Излизахме от един куп разкривени и ярко боядисани къщи, опасани от ивици градини, дървета или претенциозно изрисувани портали. Църквата в дъното беше ниска и нова, от светъл камък, с мъничка камбанария. Неголемият площад бе сух, изглежда, тук не беше валяло.
— Наистина ли предпочитате да дойда? Бих могъл да чакам тук, има и бар — казах аз.
— Бар ли? Чудо! Веднага едно кафе, за да изчистим гласа си преди светената вода. — Оживен, той каза: — Защо да ме чакаш? По-добре да дойдеш. Оня може да излудее и да иска да ме изповяда. Тогава как ще се отърва?
Зеленчуковата градинка зад църквата изглеждаше абсурдна. Тук-там бе застлана с чакъл, наоколо бяха наредени саксии с хаотично засадени едри растения вместо с домати. Имаше боядисана скамейка, опряна да зида, желязна масичка, а голямото мушкато преливаше от сандъчето си.
— Да седнем тук — покани свещеникът с плахи движения, — по-хладно е. Чухте ли каква буря? А при нас паднаха както винаги само две капки.
Беше висок и слаб. Приличаха си.
Първите поздрави и въпроси затихнаха в слаби усмивки. По лицето на свещеника бяха избили червени петна.
Той размърда бастуна си, докосна го по колената.
— Я, още ли носиш расо? — попита.
— Не, не — побърза да каже другият, — имам и костюм. Но го слагам само когато пътувам. Знаеш как е при нас.
— Нищо не знам — отвърна той. — Защо? Срамуваш ли се?
Свещеникът отново се изчерви.
— Не. Заради хората. С костюм изглеждам млад, а не бих желал да ме приемат такъв. По-добре е да избягвам. — Обърна се към мен, притваряйки очи. — А ти не ме наричай отче или преподобни. Наричай ме Фаусто, като него. Да, като него. Знаеш ли, почти сме близнаци. Говори ми на „ти“!
— Не бързай с близнаците — уточни той. — Аз съм Водолей, а ти — Козирог.
— Въпреки това има най-много двадесетина дни разлика помежду ни — усмихна се свещеникът.
— По вашия календар, не и между съзвездията.
Свещеникът продължаваше да се смее, но по-леко, потривайки смутено ръце.
— Дявол да го вземе, къде те намирам сега? Преди няколко месеца ми пишеше от някакъв колеж. В енорийски свещеник ли си понижен, или бъркам? Не беше ли учен? Какво се е случило?
Възрастна жена с шапка на цветчета дойде към нас, скърцайки по чакъла, и остави поднос с бутилка вода и три чаши с по един пръст мента на дъното.
— Благодаря, госпожо. До утре. Благодаря за всичко.
— И отбележете, че всичко съм направила по ваш вкус, преподобни. Готово нямам нищо. Искате ли да отскоча до млекарницата? Ей сега ще стане — каза жената.
— Благодаря, госпожо, аз ще се погрижа. Няма значение. Така е добре. Лека вечер. До утре — смути се свещеникът.
— Коя е тази? Икономката? А я наричаш госпожо — полюбопитства той.
— Мълчи, моля те — пошепна свещеникът смутен. — Тя е добра жена, която ми помага по малко. Живее тук наблизо. Икономка нямам. Сам трябва да се оправям.
— Първокласен хотел, моите поздравления!
— Хайде, бъди добър! Аз сам поисках да ме върнат в енорията. Днес не е време за мислене, а за работа.
Гласът му беше нисък и смирен, с внезапни модулации във високите регистри.
Пихме, ментата беше много сладка, а водата почти топла.
— Не чувам кокошките.
— Но, Фаусто, какво те прихваща? — засмя се свещеникът объркан. — Какви кокошки?
— Как може енория без кокошки? Като идва икономка, поне да имаше и кокошки, нали? — настоя той. — А тук не ги чувам. Откъде те изгониха? Наказан ли си?
— Но току-що ти казах, че… — отговори свещеникът въздишайки, без да довърши.
— Хубаво е тук — опитах се да отклоня разговора.
— Да, наистина — веднага се оживи свещеникът. — А вечер целият Рим е под мен — гледка, която не престава да ме удивлява. О, извинявай, Фаусто.