— За какво да извинявам? — чухме спокоен отговор. — За Рим хич не ме е грижа; за мен все едно е столица на Турция.
— Все си същият — рече другият с ръка на устата. — Колко съм щастлив, че си тук. Бог да те благослови!
— Ти обаче не. Сигурно си имал някоя женска история, обзалагам се. На мен можеш да кажеш. Иначе нямаше да те изхвърлят, за да те погребат тук.
— Погребан? Изхвърлен? Какво говориш? — разгорещи се бедничкият, със слаб глас. — Тук съм на мястото си! Най-после се чувствам добре. Полезен съм. Човек не престава да учи; но само от амбиция. Проблемите остават, човечеството стои и чака. Затова по-добре е да станеш полезен на ближния си. Прощавай, може би не умея да се изразявам.
— Изразяваш се, и още как! Но говориш истински глупости. Да бъдеш полезен, човечеството, ближният… Фантазираш като стара мома! С тия разсъждения човек може да стане най-много селски поп. Ама хубав селски поп — с шкембе, къща, пълен сайвант със суджуци и така нататък.
Свещеникът скри лицето си с ръце, сякаш да отмахне насъбрала се умора.
— Искаш ли да ти призная нещо, Фаусто? — продължи шепнешком. — Завиждам ти. Винаги съм ти завиждал. Ти ще кажеш, че хуля Бога, но съм убеден, че си щастлив, защото страданието те съпътства всяка минута. Стимулира те, освобождава те… Ох, накарай ме да престана, моля те, не ми позволявай да говоря.
— Настоявам да продължиш — въздъхна той дълбоко. — Кажи, кажи.
— Наистина ли не ти причинявам болка? Не бих искал… Да знаеш колко съм мислил за това през последните години.
Потрепваше цял. Ръцете му нервно се движеха между бузите и слепите очи.
Понечих да се изправя, но чакълът нямаше да ми позволи да се отдалеча незабелязано.
— Давай, говорй — усмихна се кротко той, — нищо не може вече да ми направи впечатление. При това положение — говорй спокойно!
— Недей! — тюхкаше се свещеникът. — Познавам те. Искаш да се защитиш с гордост, а пък…
— А пък какво? Хайде, кураж!
— Не знам. Повече нищо не знам — рече другият, като че ли се предаваше.
Беше смъртнобледен, виждах сянката под очите му да трепти от пулсиращите тънки венички.
Гласът се отприщи, сякаш търсеше опора в себе си.
— Струва ми се, че твоят кръст те осенява. Нека е и нека бъде смисълът на твоя живот, сиреч спасението. Спасен си ти. Затова ти завиждам. Защото си опростен. Завиждам на лудите, на недоразвитите, на болните, на невинните деца. Само те могат да разберат и да прозрат. Повече от мен.
Беше запалил цигара и пушеше, оставяйки я да се люлее на устата му.
— Вярваш ли в дявола, братовчеде? — попита мило.
Свещеникът леко присви рамене. Ръцете му оставиха слепоочията и затъркаха клепачите.
— Не знаеш, разбира се — продължи той, без да сваля цигарата, с вкаменен профил. — А би трябвало да вярваш. Докато светът се е страхувал от дявола, всичко е било по-различно. Имало е добри и лоши демони. Имало е разбойници и стражари, с една дума — старата история. Глупости ли говоря? Като се свършили лошите хора, на добрите физиономиите се размазали. Изчезнал дяволът, изчезнали и чудесата. Или бъркам?
— Спокойно, Фаусто, спокойно — прошепна свещеникът.
— Ти ще кажеш, че разсъждавам като селянин, но …
— Именно тази философия е най-сложната. От нея се чувстваш неловко — защити се другият.
— Ако пък толкова ми завиждаш, мога да ти помогна… в куфара си нося пистолет — засмя се той кротко.
— Моля те.
— Естествено, да си слепец е щастие — заключи той, наблягайки на всяка дума. — И знаеш ли защо? Защото човек не си въобразява вече нищо. Поне с мене се случи така. Не си представям и не си спомням. Добро преимущество, бих казал — сатанинско. Да бих могъл да видя света веднага, тук, бих зърнал само камъни и пустини. Дори не дървета и животни. Аз също съм камък. Затова ли според теб ще бъда спасен и опростен? Чуй: понякога моят мрак е цяло щастие. Кълна се! Много добре се чувствам в него. Рядко, но се случва. Трудно е да се обясни. О, стига вече! Виждаш ли, че и аз разсъждавам. Изглежда, е било нужно да избухне бомба от упор, за да накара един капитан да мисли. Разприказвах ли се? Но щом имаш такова голямо желание да бъдеш мъченик, иди в Африка. Светът е пълен с Африки и човекоядци. Направй така, че да спасиш вашите измъчени души.
Изду устата си и отпрати фаса надалеч.
— Тук е моята Африка, тук е моят човекоядец. Достатъчно е човек да разбере нещата, да се огледа. Ако знаех само… Не ме оставяй повече да говоря. Не трябва да се размеквам така — въздъхна свещеникът.
Опитах се да се извърна на скамейката, за да не ги гледам поне за миг. Над него ослепителното синьо небе напомняше изопнат, фосфоресциращ плакат. Шумът на далечния град се долавяше глухо.