— Човек като него — продължаваше да нарежда бавно, като свиваше и отпускаше бръчките на лицето си, — богат, и то достатъчно. Разбира се, той, не аз. Какво съм аз — една жалка пенсионерка вдовица. Но той е богат и едва четиридесетгодишен. Здрав като лъв, а сам на света.
Смачках прилежно фаса в чинийката, която ми поднесе вместо пепелник.
— Умолявам ви, бъдете винаги до него през тези дни — добави тя. — Не трябва да го оставяте никога сам. Знаете това, нали? И се сдобийте с търпение, синко, с безкрайно търпение. Не му противоречете, не спорете, за Бога, с него, съгласявайте се за всичко — нека да говори колкото си иска. Единственото спасение е да му се отговаря винаги с „да“. „Да“ и „тъй вярно“. Ясно, нали?
— Разбира се, госпожо.
— Чичо, войникът, придружителят му до онзи ден, който сега е в болница, беше калабриец — голям инат, но иначе добър, за някои неща дори и находчив. Веднага бе разбрал, че трябва да отговаря с „да“ и „тъй вярно“. Но виж късмет с тоя Чичо — да се разболее от тиф точно през тези дни, в навечерието на пътуването. Какво ще кажете?
— И в нашата казарма имаше три случая от тиф — отвърнах, но разбрах, че не ме слушаше. Воднистите й очи ме гледаха, но сякаш търсеха някакъв образ зад мен.
Едва намерила сили, продължи със слаб глас:
— Да кажа лош, е силна дума, не бих искала да го нарека така, но е много различен от всички нас, толкова е особен. Вярно, преживял е нещо ужасно. Но донякъде си беше такъв и преди нещастието — Бог знае колко е страдала майка му, докато го отгледа. А и мъката после. Но това са неща, които доверявам само на теб, нали, синко?
— Благодаря ви, госпожо.
Продължаваше да ме гледа ту с проблясъци на нежност, ту с недоверие. Остави чашата, приглади неколкократно и грижливо маншетите на дрехата си, при което крехките й пръсти сякаш оправяха невидими гънки.
Може би се страхуваше, че е казала много. И наистина след малко смени темата:
— В края на краищата за вас това ще е една хубава отпуска. — И извръщайки очи, поясни: — Пет плюс два, както казвате вие, военните; впрочем не е никак лошо човек да попътува една седмица. До Неапол и никаква казарма през това време.
Имаше право, затова се опитах да избръщолевя още някоя обнадеждваща фраза.
— Добре, добре — прекъсна ме тя с неочаквана тъжна нотка в гласа, — а сега отивайте, по-добре ще е. Отвън ще видите изтривалките. Тия ваши военни кундури ми разсипаха паркета. Вратата е последната в дъното на коридора. Но преди това почукайте. За него трябва винаги да се чука. Аз по-добре да остана тук. Бог да ми прости, много се изпускам да говоря.
Вече беше ме изключила от своята орбита. Опряла лакът върху масата, сега тя се любуваше на двете цветя във вазата, опипвайки с пръстите на дясната си ръка всяко тяхно венчелистче.
— И никога да не казвате „господин капитан“, само „господине“ — предупреди ме в тишината, без да ме гледа.
— Ще те наричам Чичо. Харесва ли ти? Всички вас винаги съм наричал така. Или не? Кучешко име ли ти се струва? Ако смяташ, че не подхожда, кажи. Спокойно можеш да ми кажеш.
Беше ме накарал да седна и неговото лице на дупки бе на метър разстояние от мен. Тъмните очила, които стигаха до слепоочията му, и изкуствената му ръка в ръкавица излъчваха бледи отблясъци в полумрака. Усмивката му се появяваше изведнъж, заличавайки рязко впечатлението от това лице, което беше гладко и бледо само между линията на косата и рамките на очилата.
От прозореца, иззад завесата, напираха слаби шумове от улицата.
— Топло, нали? Пи ли нещо оттатък? Говорй! Студент ли си, или не? Хайде, говорй — каза той и се засмя.
— Да, господине — отговорих.
Дясната ръка се протегна до масата, която ни отделяше, и взе една цигара от кутията. Преди да успея да запаля клечката от моя кибрит, пръстите на ръката му бързо поднесоха цигарата до устните, щракнаха една запалка, угасиха я и като изящни крила на насекомо се прибраха и отпуснаха върху ръката с ръкавица, замръзнала на скута.
— Ходиш ли? Свикнал ли си да ходиш? Миналата година имах някакъв Чичо, който никак не умееше да ходи. Не ставаше за нищо. След един час ходене вече пухтеше. А аз имам голяма нужда да се движа. И кон да е, ще го изморя. Вие мислите, че можете да ходите, но като ви поставя на изпитание, капитулирате — рече той, смеейки се през дима.
— Да, ходя. В казармата…
— Не ми говори за казармените глупости — прекъсна ме, вдигайки ръка. — Или впрочем кажи ми, да, кажи ми.
— Ами като че ли не е толкова важно — смънках.
Продължи да се смее високо, изпъвайки гърба си назад, докато кашлицата не го принуди да се изправи. С кърпичка подсуши ъглите на устата си.