— Защо не дойдеш с нас в Неапол? Ще удариш ключа и ще изчезнеш за два-три дни — рече той.
— Не мога.
— Хайде, хайде. Ще празнуваме. Нещо повече: ще имаш и морално оправдание. В Неапол ме чака приятел. Нали си спомняш оня, дето страда заедно с мен. И той е превърнат в стара къртица. Ела! Ще ни утешаваш, ще ни проповядваш, ще се занимаеш с греховете ни. А ние ще ти се отплатим със спагети с миди. Не е ли добра идея? Решавай!
— Не може. Не трябва да мърдам оттук.
— Какво, службата или изповедите?
— Млъкни, моля те. Да оставим тия работи. Изповедите просто ме унищожават — рече свещеникът виновно.
— Я виж! А аз ги мислех за забавни.
— Стига, Фаусто, моля те.
Той засвирка между зъбите си някакъв рефрен, сетне запали нова цигара.
— Добре, разбрах. — После добави: — Аз ви мислех, вас свещениците, за модерни и будни. А то виж какво било! Ти страдаш, душата ти е мистична, някогашна. Поне гледай много да не потъваш в размисъл. Това вбесява човека. Нямаш ли тук параклис? Не идват ли деца за вероучение, за футбол? Въобще за всички ония ваши попски неща?
— Още не. Кварталът е нов — поизправи се малко другият.
— Защо не откриеш училище?
— Опитах. Може би през октомври ще започна отново — отвърна свещеникът уморено. — А ти? Какво ще правиш, щом свърши военната служба? Ще се жениш ли? — обърна се към мен.
Гледаше ме, може би се разкайваше за откровените разговори. Бистрите му очи се разтвориха, за да победят плахостта.
Нямах време да отговоря.
— Чичо е свободен човек. Разбира се. Днес младите за друго не мечтаят. Имат толкова свобода. Но как ли си я представят тази свобода без пари? — каза той сред облак дим.
— Ако бъдеш свободен, ще си сам — отсъди свещеникът, без повече да ме гледа. — Ожени се, момче. Веднага, щом можеш. Това е все още най-святото нещо, тъй както е божествен животът.
— А който много учи, става смахнат, казваха нашите старци — подигра го той.
— Какъв човек беше баща ти! Тъй честен, справедлив — рече свещеникът и лицето му просветна.
— Честен колкото си искаш, но и проклет. Моля ти се — не позволи той да го прекъснат, — спомням си един ден, трябва да съм бил на десет години, в аптеката влезе жена. Отчаяна, нахална и недоверчива, каквито биват понякога селянките. Каза на баща ми: „Докторе, детето ми вече не яде, не играе, не се смее и нищо не иска, какво да правя? Треска няма, но все пак трябва да има някакво лекарство за такъв случай, а?“ А баща ми, невъзмутим, с палци в джобчетата на жилетката си, й отговаря: „Не се смее, не иска нищо, не играе, така ли? Я виж ти какво явление! Ами тогава хвърлй го под влака!“
— Фаусто! — изхълца съчувствено свещеникът, мъчейки се да прикрие смеха си.
— Така си е, какво ще ми говориш! Но да сложим край! Нямаш ли някакво силно питие? Каквото и да е. От тая мента, обзалагам се, че и ти се чувстваш потиснат.
Надигна се, ние застанахме от двете му страни — аз, както винаги, учуден от светкавичното му чувство за ориентация: налучка веднага алеята от чакъл, а върхът на бастуна му потърси и откри тутакси ъгъла на сандъчето с мушкато.
Свещеникът поиска да ни изпрати до площада.
Покривите и зидовете на къщите започнаха да се сливат в първите нежни, виолетови сенки на следобеда.
— Веднага вдясно, ще видите една стоянка на таксита — обясняваше ни тихият глас.
— Не пишеш ли вече ония твои статийки? — засече го той грубо, размахвайки бастуна си из въздуха. — Естествено, не можах никога да ги прочета, но знам, че ти държеше на това. И списанието от известно време не пристига. Престорено набожната ни братовчедка не може да се помири. За нея ти си истински гений.
— Не. Вече не. Приключих с писането — отвърна другият с усилие. — Бяха само жалки неща, плод на суетата.
— Да не са те цензурирали?
— Но какви ги приказваш! — бранеше се свещеникът шепнешком, зареял поглед из пустия площад. — Беше от амбиции и надменност. Мислех, че знам всичко. После прогледнах.
— Значи някой твой владика великодушно те е осенил с Божието просветление. Мъмрил те е.
— За Бога, не бъди лош!
— Защо? Така добре ми се удава. И друго — каза той, за да го раздразни още повече, — обявявам те за мой наследник. Ако не оглозгам кокала докрай, което математически е най-вероятното, ще ти остане някоя пара. Ще можеш да хвърлиш расото.
— Милост, Фаусто…
— Хвърлиш ли расото, какво ще се види под него? — продължаваше той неумолимо. — Че си само милиардният случай на истерия следствие нервно изтощение. Правилно, нали?