Гледах свещеника и се срамувах. Челото му бе сбръчкано от мъчително нетърпение; вече не ни гледаше, погледът му се рееше надалеч.
Разбрах, че със силите, които му бяха останали, желаеше да ни отпрати.
Подаде ми вяло трите пръста на влажната си ръка в отговор на моето яко ръкостискане.
Хладна и мълчалива бе прегръдката им за сбогуване.
— Изчезна ли? — изръмжа той, разсичайки въздуха с бастуна си. — Бързо уиски! Шокова доза. А та, Чичо, въобще не отвори уста. Така ли се притичваш на помощ?
— Мъчно ми беше за него.
— Мъчно ли? Е, да. Но все пак е глупак.
Прекосихме площада, устремени към бара.
— Тази вечер трябва да се нахраним добре — реши след разходката из площадите и градините на центъра.
Бяхме се спирали между дърветата, за да чуем глухия тропот на галопиращите коне по една писта. Едно русо момиче на седлото бе минало на няколко сантиметра от мен, шибайки щастливо разпененото животно.
Сега се изкачвахме по голяма улица с ресторанти и кафенета, които му описвах подробно, без да забравям светлините, саката и погледите на келнерите, лицата и бюстовете на седналите по масите.
— В края на ъгъла би трябвало да има бар. С широки и удобни кресла. Сто и тридесет вида уиски. Истинско отечество — усмихваше се успокоен.
Вървяхме покрай тротоара с крачката на тълпата, отпуснати в сладостна леност. Изобилието на небе и цветове, гъстата тъмна гора, далечната градина влизаха под кожата ми и изостряха сетивата ми.
Открих бара — тих, със строга елегантност и същите тия кресла, но той поиска да седне на открито, забавлявайки се да спори за някакви си дестилирани микстури със стария келнер. Ироничните и снизходителните му забележки се сипеха в игрив ритъм.
— Да се махаме оттук — реши накрая. — Повече никакви глупави ресторанти за тази вечер. В кръчма. С китари. Само така — рече той, с чаша в ръка.
Едва доловима усмивка по устните му извика сякаш образ от други времена.
— Наистина ли мислите, че сте от камък? Преди малко го казахте — опитах се да го въвлека в по-интимен разговор.
— Ами! Аз въобще не мисля. Тук е цялата тайна — да не мислиш за нищо и да се смееш. Всичко да обръщаш на смях. Не ставай досаден, Чичо!
Изтърси пепелта от цигарата си с широк, наставнически жест.
— Наистина ли искахте да вземете с нас в Неапол братовчеда свещеник? — продължих да питам аз.
— За Бога, казах го така, наслуки. Какво, да ставам обект на благочестивите му подвизи? — Изпи жадно чашата и продължи: — Впрочем, ако трябва наистина да извърша добро дело, би трябвало да му пратя куршум в тиквата. Нищо по-правилно от това. В състоянието, в което е, горкият, за него би било освобождение. Не ми ли вярваш?
— Не, господине.
Бях готов да понеса смеха му или кой знае каква подигравка, но той отговори съвсем предпазливо:
— Прав си. В края на краищата може всичко да е престорено. Не че играе някаква роля, бедният преподобен… Той не знае да се преструва. Но неговите мъки са измислени. Би ли повярвал ти в душата? Има или няма душа е друг въпрос, но не от душата боли.
VII
Беше неделя. Не ме учуди решението да отложи заминаването за следващия ден.
Докато кашляше, наведен над умивалника, прочетох на висок глас вестника: първо големите заглавия, хороскопа, накрая кратките съобщения в колонката „Естетика и хигиена“, където бяха поместени адресите и телефонните номера на проститутките. При някои неуместни и пресилени прилагателни, намеци за лукс и спокойствие, „телефонирайте в 10,23 часа“, се изправяше обзет от хъркащ смях, който бързо го разкашляше още повече.
За миг се появи полускрит в голяма хавлия, за да ми каже:
— Не се страхувай. Днес не се чувствам привлечен от женския пол. Няма принудително да стоиш в лоша компания.
Държеше се необикновено свенливо, влизаше в банята дори когато трябваше да смени ризата си. При тези манипулации успяваше ловко да скрие разголената си лява ръка. А вратовръзката си връзваше само с три движения.
— Не искате ли да ви прочета нещо друго? Политика?
— Какво общо имам аз с политиката? Да не би да ми гарантира края на света? Не. Тогава стоп!
От банята продиктува програмата за сутринта: преди всичко при бръснаря, после пеш до зоологическата градина, накрая обяд в ресторант на открито.
— Освен ако не открием някоя църковна служба с певец. Как ти се струва? Макар и да не ги разбирам, понякога тия неща ми допадат.
Бях спал дълбоко и неподвижният горещ въздух не ми позволяваше да изляза от замаяното си състояние. Виното, което бяхме пили до късно в кръчмата, се беше превърнало в киселина и пареше стомаха ми.