Вън силното слънце ме ослепи. Дори и камъните излъчваха светлина. Гредоредът на една къща заигра мъчително в очите ми. Дълго и дълбоко предвкусваното желание да видя Рим сега бе отровено от проникналите в тялото ми токсини на умората.
— Хайде, движи се, за Бога! Дръж се! Влачиш се като парцал — ръгна ме той.
Булевардът се откриваше пред нас, облян в слънце, с две редици дървета покрай тротоарите. Беше безлюден, тук-там групички младежи се шляеха пред някакво кафене и до нас долитаха пресипналите им, иронични гласове. Къщите се нижеха една след друга, със спуснати решетки на прозорците. Бамбуковият му бастун на няколко пъти весело потропа по ролетките на магазините.
— И аз съм взел да се оплаквам от Рим. Нещастник! Виж каква прелест, целият Рим се побира в шепата ти. Чуваш ли? Независимо дали е столица на Турция, или не. Какъв ден! Напред — каза той въодушевено.
Поиска да застанем пред клетката на лъва.
Вятърът понесе прахоляка от пътеките. Зад храстите прозираха очертанията на по-високи клетки, над тях се издигаше бор, долитаха дрезгави писъци на птици.
Вдъхна силно.
— Какво прави, спи ли?
— От време на време отваря по едно око — отговорих.
— Не вони, а мен най-много ми се иска да усетя дивия мирис на звяр. — Бутна ме по лакътя, подавайки ми бастуна си. — Опитай се да го размърдаш. Ядосай го! Искам да чуя гласа му, за Бога — заповяда той гневно.
Протегнах бастуна и го размахах на няколко сантиметра от железните пръчки. Лъвът разтвори лениво уста, без дори да въздъхне. Горната му устна меко се спусна върху кучешките зъби. Наведе муцуна, намигайки, затвори очи и продължи да мижи.
— Не иска и да знае — казах.
— Ех, майка им стара! Обзалагам се, че тук ги тъпчат с хапчета. И бълхите им ще изтребят с прахчета — ядоса се той и тропна с крак. — Затова се е излегнал като паша.
По пътеката нямаше никой, детски крясък долиташе отдалеч, примесен с крясъците на тюлените. Едно жълто балонче се люшкаше над върховете на дърветата. Протегнах отново ръце, викнах нещо. Отегчен, лъвът бавно отмести поглед.
— В колко часа му е обядът?
— Писано е единадесет и половина.
— Късно. Искам сега да го чуя, веднага — взе да протестира той.
Ритнах дървения парапет, който ни отделяше от решетките, и се опитах да се наведа още повече. Лъвът изтегна задните си лапи с наслада, без да помръдне глава, с поглед, зареян в безкрайността.
— Голям ли е?
— Да, голям е. Мъжкар. Гривата му е черна. От Кения. Казва се Сам.
— Ах, мръсникът му…
В единия ъгъл на парапета имаше две табелки с описания и предупреждения.
— Аз ще те среша, Сам — закани се той през зъби.
Наведе се леко напред, хванат здраво с дясната си ръка за парапета, и му подаде дървената си ръкавица.
Лъвът откъсна поглед от безкрайността и се втренчи в него, като изпръхтя леко. Тогава от дъното на дробовете си слепецът изтръгна дълъг, див вой. Изправи глава и черните му очила пробляснаха демонично.
С един скок животното се хвърли на решетките, изрева с настръхнала грива, от светлия му корем увиснаха стръкове слама, замаха с предните си лапи из въздуха и ноктите му свирепо задраскаха по железните решетки.
— Приятел. Видя ли? — успокои се веднага той, поклащайки доволно глава при затихващите рикания на звяра. — Усещаш ли? Сега се появи и миризмата — рече той и взе да души.
Лъвът се завъртя два-три пъти около себе си, пръхтейки, и се завря в най-отдалечения ъгъл на клетката, с още озъбена уста.
— Да си вървим — каза и ме хвана под ръка. — Вярно, по-лесно се раздразват горилите. По-лесно от всеки друг звяр.
— За теб спагети. После фаршировани полипи. За мен месо. Месото е като сюнгер за уискито — реши той.
— Никога не съм ял полипи — забелязах.
— Ето една причина, за да хапнеш. Гладен ли си?
— Да, господине.
Ресторантът се намираше в дъното на площада, опасан от жив плет. Дебелият келнер, плувнал в пот, обикаляше с пестеливи движения празните маси. Горещината се усещаше най-силно в центъра на площада; пред очите ми играеха червени точици.
— А после какво би желал да правиш?
— За мен няма значение — отвърнах.
— Искаш ли да се разходиш сам? Да идеш на кино?
— Не мога да реша.
— Браво, Чичо! Ти си роден досадник. Никога нямаш никаква идея. И въобще гледаш да не вземеш никога решение. Хайде, днес е неделя, опитай се да кажеш нещо остроумно, иначе ще те накажа.
Подскочих, когато разклати чашата и я удари силно в масата.
Видях, че е напрегнат, заслушан, с изпънато лице. Посочи с дясната си ръка, но чак след минута успях да доловя едно далечно почукване.
От другата страна на площада се появи един стар слепец с бял бастун и изпънати напред гърди, но с колеблива крачка. Носеше сламена шапка и гердан от цветни лотарийни билети чак до кръста му. Под мишницата си носеше сгъваемо столче. Сред празното, каменно пространство той напредваше като муха, поставена под обърната чаша.