— Видя ли го? — попита той с леден тон.
— Да.
— Какво „да“? Изясни се. Какво прави?
Описах му. Междувременно старецът бе стигнал до един ъгъл и внимателно опипваше наоколо си. Два-три пъти почука с бастуна си по паважа, но тъй леко, че не се чу шум. Остана неподвижен, после се полуизвърна с лице и очила към слънцето. Жалката му шапка не прикриваше дори челото му.
— Добре ли е облечен? — попита той.
— Сравнително добре.
— А сега какво прави? Движи ли се? Отива ли си? Ох, говори, не се захласвай.
— Сяда. Отвори столчето си. Сега е седнал. Пали си цигара.
— Господи!
Келнерът ни наблюдаваше. Понечи да тръгне към нас, да ни каже нещо, но се отказа.
— Бързай — подхвана той с напрегнат до крайност глас и без да спира ругатните, ми подаде снопче прегънати банкноти. — Иди да купиш ония билети. Побързай. И му кажи да се пръждосва.
— Как да му го кажа? — рекох намусено.
— Взимаш и плащаш. Ясно, нали? И отвори, за Бога, тая твоя уста! Прав ли спиш?
Надигнах се тежко и забелязах изненадан, че келнерът ме чакаше по средата на площада. Прекосих тая пустиня с наведена глава, докато той проклинаше горещините и глухия неделен час.
Двамата подеха разговор, а аз чаках на две крачки от него, с парите в ръка. Старецът имаше бяло като свещ лице и устни — готови да се разкривят в най-неочаквани усмивки. Келнерът му помогна да сгъне столчето, свали гердана с билети и като мушна парите в джоба му, го упъти покрай зида, подхвърляйки му шеги за това неочаквано и незаслужено негово щастие. Слепецът се смееше, още не му се вярваше. След няколко метра спря с лице към слънцето, към площада и зеления плет на ресторанта срещу него, за да свали с бавен церемониален жест шапката си.
Върнахме се мълчаливо на масата.
— Добре сторихте, господине. Свято дело — рече келнерът. — Оня е двойно по-нещастен, ако позволите да забележа. Като се върне вкъщи без пари, жена му го пердаши.
— Хайде де — смееше се той доволен.
— Звяр е тази жена — добави келнерът, бършейки потта си със салфетката. — Грижи се за него, облича го, но ако не си припечели хляба за деня, очакват го ритници. Живеят тук, всички ги познаваме.
— А той никога ли не реагира? Понася всичко и благодари, така ли?
— Реагира, нещастникът, с бутилката — усмихна се широко келнерът. — Днес той навярно ще изпие седем-осем литра. Да не мислите, че сега си отива вкъщи? Ако пристигне рано, жена му го връща обратно с нови билети. Алчността ще я погуби, защото не са чак толкова бедни. Затова пък той отива да поспи на хладно в църквата. Хитрец! Появява се отново тук след вечеря.
— Долу ли пие? — забавляваше се да разпитва той.
— Като пристигне, вече е готов. Жена му не му отказва вино — продължаваше другият. — С виното го държи за халката. Във всеки случай вашето дело е свято. Като имам предвид какъв е светът днес.
Изгледа ни с дълъг, многозначителен поглед, с явното намерение да разгадае възможната степен на нашето родство.
— Обзалагам се, че рано или късно оная ще я намерят удушена — каза той.
— Жената ли? Сериозно ли го вярвате? — замисли се келнерът.
— Да, лоши хора сме ние, слепците.
Другият добродушно се усмихна.
— Недейте, господине. Достатъчно е да знаем, че такава е била волята божия. Защо лоши? Лоши са невежите. Искате ли накрая едно хубаво кафе? Специално, чисто кафе. Аз ще ви го приготвя.
— Бутни някъде тия билети. Ако щеш и под покривката — измърмори той неохотно, с отпаднал глас. — Каква досада! Колко е отегчително да вършиш добрини. До задушаване.
Следобедът трая безкрайно.
Не пожела да се приберем в хотела и се шляхме безцелно и дълго по безлюдните улици, все покрай стените, които хвърляха скъперническа сенчица. От време на време неочаквано появилата се панорама на познатия Рим ми доставяше наслада: стълбище, хладна уличка, която бързо се стесняваше, и падащата зеленина от терасите, но трябваше веднага да продължавам; коравата му ръка опираше в моята и ме тикаше по нови улици и булеварди, по огромни кръстопътища, подпалени от слънцето.
После реши да седне в кафене до фонтан, чийто силен водоскок ромонеше монотонно. На една маса, недалеч от нашата, младежи оживено ръкомахаха, спорейки за футбол. В околната тишина отекваха имената на играчи и ругатни по нечий адрес, след които следваха паузи на натежало безмълвие. Профилите на мотоциклетите, опрени на тротоарите, искряха. Чадърите край масите хвърляха бледи кръгове сянка. Под пръстите си усещах горещия плот на масата.