Той говори надълго за водата, за ромона й, сякаш се подчиняваше на някакъв стар навик, лишен от порив, защото всяка нова мисъл заличаваше предишната.
Гледах фонтана и плътните му, тебеширени сводове, струите, които падаха тежко, повдигайки зеленикава пяна. От него не вееше хлад, сакото и ризата ми се бяха залепили за гърба, обущата ми бяха покрити с прах; странно, но той не се бе оплакал още от горещината.
Наоколо ни магазините с избелели табели по стените стояха затворени. Някой ни шпионираше от процепа на едно перде. Човек на велосипед се приближи много бавно, слезе, завърза с мудни движения една верига между спиците на предното колело и изчезна в някаква врата.
— И така, кажи ми, имаш ли поне един приятел? Или не. Въобще някой, с когото да си кажеш нещо. Защо млъкна, нищо ли няма да кажеш? — възнегодува неочаквано той.
— Но как винаги успявате да отгатнете — учудих се аз. — Точно в този момент си казвах: „Кажи нещо.“
Кимна вяло.
— Това е моя дарба — подхвана той. — Например с мен приятел ли си? Искрено, иначе да не говорим.
— Да. Мисля, че да. Защо?
— Защо и как… — Потрепна нервно и продължи: — Какво общо имат всичките тези „защо“? Те нищо не значат. И така, приятел ли си ми? Чувстваш ли ме приятел? Или предпочиташ да седиш с ония там, да бърборите за Бониперти, Ривера. По-естествено ще бъде, нали?
— А, не — засмях се плахо.
— Различен ли се чувстваш от ония там?
— Малко. Впрочем не по-добър, само по-различен.
— Именно. Като оставим настрана футбола, добре ли се чувстваш с тук присъстващия? Да или не?
— Да, наистина.
— Ех — и направи някаква гримаса, — нека ти повярваме. Внимавай, приятелството е сериозно задължение.
Преглътнах обичайното „защо“ и се чух да питам:
— Тоест?
— Тоест рано или късно, а може би и никога, бих могъл да ти поискам една голяма услуга. Голяма, но възможна. За невъзможни неща не говорим — заключи и в гласа му долових лека меланхолия.
— Много добре, господине.
— Много добре, господине — повтори той моите думи и най-после напрежението върху лицето му се разнесе. — Разбира се, че няма да изисквам клетви. Достатъчна ми е думата ти. Правилно, нали?
— Правилно.
— И все пак трябва да кажа, че не си напълно ням. Някоя сричка ти се изплъзва — засмя се той.
Смутих се, но отвърнах:
— А пък имам толкова неща да кажа, но все ми остават в главата, не излизат навън.
— Нещастна младеж — въздъхна, но забелязах, че си остана разсеян. После бързо добави: — А сега да си ходим. Забеляза ли? Слагат само една бучка лед в уискито. Винаги е така в бедняшките заведения. Да се върнем в нашия бар от снощи.
Вече се беше изправил и слабата му фигура, застанала срещу слънцето, хвърляше тънка сянка посред улицата.
— И на теб ти харесваше онзи бар — рече, като мушна ръката си под моята. Вървейки, ми каза: — В края на краищата вече си млад господин, защо да не признаем това? Баща ти как изглежда? А наистина ли нямаш момиче? Разправяй!
Светлинните сегменти на неоновото осветление почнаха да гаснат един след друг, докато най-подир тясната зала остана в тъмно. Келнерът се размърда с електрическо фенерче в ръцете, описа наоколо си бели кръгове за проверка, после угасна и фенерчето.
Сред застоялия въздух се чувстваше остра миризма на дезинфектант. Бях опрял гърба си на една дървена стена, облицована в кадифе, когато усетих лакътя му да ме подтиква.
— Е, а сега?
— Не знам. Все още нищо — отговорих.
— Забавляваш ли се?
— Не чак толкова, господине.
— Не? Че какво още ти е нужно? Лозе на площада ли?
Въгленчетата на двете цигари се вдигнаха и слязоха едновременно. Чух ги да се смеят приглушено до мен — той и момичето с шумяща рокля. Бе седнало на масата ни. Погледът му издаваше опитност; шията, раменете и деколтето бяха бели като сметана. Пиехме шампанско, а от ъглите към нас се насочваха мнителни погледи. Сега пълният мрак около нас прикриваше донякъде смущението ми. Едно изолирано ръкопляскане отекна като плесница в тишината на бара зад нас. Видях два стриптийза и един фокусник, които му описах, шепнейки в ухото му. Фокусникът беше стар, с набръчкано лице и нарисувана усмивка. Бе свършил номера си, крепейки на ръцете, раменете и шапката си поне дванадесет трепкащи гълъба. Момичетата от стриптийза бяха изиграли номера си бързо и с пестеливи движения. Едва по-късно, откъсвайки се от бара и описвайки широк кръг, за да ни проучи, създанието от сметана бе дошло да седне на масата ни, като намигаше и подхвърляше шеги на развален италиански.