Отново долетяха сухи, откъслечни ръкопляскания. В тъмното зърнах как завесата плавно се вдигаше.
Изведнъж избухна като водоскок музиката на някакво пиано и в дъното на тъмната сцена три малки, фосфоресциращи скелета започнаха да танцуват. Луминесциращите контури на поставените върху черепите им цилиндри блестяха, тибии, капачки и раменни кости танцуваха като разглобени под веселия такт на стария фокстрот, който френетично ускоряваше. Те се гонеха по сцената, едва докосвайки се, кръстосваха крачки и само черепите им оставаха неподвижни. Изведнъж пианото им изневери, преминавайки на танго, и скелетите се объркаха страшно — настъпи хаос, взеха да се блъскат отчаяно един друг, костите им се заплетоха, та за малко цилиндрите им не се изтърколиха, и накрая едно последно комично сбиване ги разтърва. Те пак влязоха в крак с новия плавен ритъм, кършейки ханш и поклащайки цилиндрите си в такт. После музиката рязко спря, светналата сцена заличи вълшебството, а едно момче с черен гащеризон и лице на индианец се поклони усмихнато зад марионетките, струпани без кости на пода, и бързо изчезна сред откъслечните ръкопляскания на публиката.
— На италиански знае само мръсните думи. Както обикновено — смееше се той, накланяйки се назад. — Но хубава, нали? Северна порода. Опитай тук, опитай, не хапе. Смелост. Такава стока не ще намериш в заложната къща.
Отмерваше с ръка гърдите й, въздишайки с подправен глас, а очите на момичето бързо спряха върху мен, преди да се усмихне и отстрани ръката му.
— Ако аз има много глад? Филе? Да, филе. Please1 — каза тя, отмествайки се.
Смееше се, без да показва зъбите си, а детският й глас бе твърде изкуствен.
Келнерът пристигна с филето и нова бутилка шампанско, а през това време на сцената една негърка с лъснало тяло се огъваше между запалени факли. Черни пушеци струяха от пламтящите върхове на факлите.
Бяхме оставили вече куфарите си в гардероба на гарата. За Неапол трябваше да заминем рано сутринта.
— Тая тук може да излезе едва след четири — каза той.
— Тогава какво да правим, ако искаме да заминем?
— Ще ни придружи на гарата. Точно така.
Най-после да има някой, който да ни каже „сбогом“ и „добър път“ — дойде отговорът му.
Щом светлината намаляваше, момичето се долепяше до него, шепнейки му в ухото. Но може би това не бяха думи, а само леки дихания, които го караха да тръпне, потънал в този парфюмиран облак.
— Тук ни ограбват като същински глупци — бях му казал още в началото.
— И какво от това? Нищо лошо няма, повярвай ми. Или случайно те е срам?
— Какво общо има тук срамът? Намирам, че е глупаво, и край. — Бях се ядосал. На една крачка от нас един келнер невъзмутимо ни гледаше.
— От какво още впрочем би трябвало да се откажа според теб? — Бе ми отговорил благо. — А за парите си прав. Още няколко мига живот, и ще свърша в приюта. Но нека за това да мислим друг път, съгласен ли си?
Хванах го под ръка, за да му спестя любезностите на келнера. Потопен в сумрака и звуците на развихрилата се музика, почувствах, че лакътят му отново ме ръгаше в хълбока.
— Хей, Чичо, знаеш ли каква идея има тази? Иска една чантичка. Казва, че струвала само хиляда швейцарски франка. Каква голяма икономия. Внимавай, парите са у теб, вече съм я предупредил. Изглежда, че продават чантичката точно в един магазин до нейната квартира. Разбира се, ще изпуснеш влака; или смяташ да не го изпуснеш? Имаш ли нещо наум?
Момичето ме гледаше, готово да разтегне устните си в последователни усмивки, които да ми предложат достъпната й красота. Келнерът бе донесъл една чинийка с четири половинки кайсии, полети със сироп. Тя повдигна една с виличката си и с грациозно движение я постави на езика си, който бавно превъртя, притваряйки очи, но веднага след това ги вторачи в мен, за да сломи последната ми съпротива. Шампанското шумеше досадно между носа и мозъка ми, усещах клепачите си натежали. Момичето вече бе решило да излапа всичките кайсии с морни гримаси.
По-късно я видях да свива към бара. Спектакълът бе свършил, две-три двойки танцуваха, влачейки се отпуснато по сцената, превърната на дансинг. Някаква прикрита светлина се въртеше, рисувайки и заличавайки розови и сини сенки по стените. Видях на масата да пристигат две кафета. Изпих моето с мъка. Въздухът бе станал отровен. Посред разместените столове и маси на бара ми се стори, че открих фигурата на фокусника. Видя ми се още по-стар, с прашни бръчки, възседнал едно трикрако столче; играеше сам на зарове, с дълъг сандвич в лявата ръка. И негърката с факлите се мярна за миг в мрака, за да пийне нещо, огледа самотата си наоколо и изчезна от очите ми.