За да устоя на умората и съня, се заслушах в гласа му, който разказваше някаква история. Изглеждаше сплескан между масите и стената, отпуснал лявата си ръка, а дясната — стиснала здраво цигарата. От блуждаещите светлини и сенки лицето му бе загубило всякакъв релеф.
— … в тази пещера, Боже Господи! Винаги всичко в тази пещера. Кой знае как се справят. Да работят, да живеят. Слепци, работят и се размножават. Разбираш ли? Насекоми, казвам ти. От един час ти говоря, Чичо. Какво правиш, спиш ли, или повръщаш? Насекоми. Откъде знам това ли? Един път телефонирах на осведомителната служба „Стипел“. Заклевам се. Иначе как да го измисля? Да не би да съм искал да се науча да чета с пръсти? Никакво преустрояване, си казах веднага. Няма какво повече да се преустроява в мен, няма какво да науча, драги лекари и дълбокоуважавани професори глупци. И така, да се върнем на симпатичния, любезен глас на онова момиче на телефона. Как се смееше! Изглеждаше постоянно доволно. И какво търпение влагаше. Сигурно трябва да е било много грозно, за да има всичкото това търпение. Ти как мислиш? Прочете ми половин енциклопедия по телефона, обяснявайки ми за слепите насекоми, които работят, и така нататък. В тъмнина. Например поповото прасе. Хищно животинче, което яде червеи и копае подземни галерии. Живее нощем. То и госпожата му нанасят тежки вреди на земеделските култури, ако правилно се изразявам. А после нека кажем и за работниците термити. Те обаче не са така симпатични, понеже са безполови. Не само слепи, но и безполови според великата справедливост на нашата майка-природа. Работят, строят, метат, събират храна. Отглеждат дори ядивни гъби, заклевам се. Ако не ми вярваш, можеш да провериш. А през това време тяхната добра царица гледа, дебелее, яде гъби и снася четиридесет хиляди яйца на ден. В „Стипел“ вече я няма онази девойка. Търсих я след това. Дали не се е тръшнала болна от тая нейна любезност? А може и да й е омръзнало. Може да е поискала да си смени работата, за да не ме чува повече. Добре разбирам. Ти как мислиш?
Не знам как успях да се довлека до телефона. Фокусникът ни гледаше, продължавайки да хвърля заровете върху зеленото сукно. „Къде ли са сега гълъбите му?“ — помислих с мътния си мозък.
Един намусен барман набра номера и ми подаде слушалката с безразличие.
— Как нощ? Каква нощ? Вече е сутрин. Не смяташ ли, че е време да отидеш на църква? Да изповядаш греховете си — викаше той с прегракнал злорад глас на братовчедката леля. И отдръпваше слушалката от ухото си, за да мога да чуя въздишките, възклицанията и жалбите на отсрещния уплашен глас. — Разбира се, че съм добре — продължаваше той, — дори много добре. На погребението ми не ще присъстваш, нито ти, нито братовчеда свещеник. Днес го видях. Еша му няма и на него. Повикай ми Барона, знам, че спи в леглото ми. Искам Барона, веднага! О, Бароне, ти ли си? Как си? Хайде, обади се, само една въздишчица. Разбрах, че си ме познал, хайде, красавецо, знам, че ме позна, дебелако. Или искаш да ти острижа мустаците, а? Не те ли е срам от леля? Хайде… Какво, не искаш? Пукни и ти!
Окачи слушалката, ръката му трепереше. Барманът ни сипа две чашки с някакъв тъмен ликьор.
— От управата — каза той строго.
Не се опитах дори да възразя. Той пи, веднага след това пипнешком намери и моята чашка.
— Трева — определи той, кашляйки.
— Екстракт. Тонизира и помага на храносмилането — не се предаде барманът.
Фокусникът бе обърнал рамене, сега виждах превития му гръб, избелелите шарки на сакото му.
— Ами ако събудим братовчеда свещеник? Това е идея! Може би има нужда от нас. А може да е решил да дойде с нас в Неапол. Един поп в свитата ни може да е полезен.
— За Бога, господине — отвърнах, но веднага почувствах, че не бих могъл да аргументирам възражението си.
— Добро е попчето — подхвърли той, — забавен е. А ти, Чичо, си никой. Нищо не си. Защо не можеш да ми правиш компания?
Гумената муцуна на бармана за миг се разпусна в едва съчувстваща усмивка.
— Не си приятел — продължи той, — не говориш, не пееш, не мърдаш опашка. Къде са те правили? Мусиш се като госпожица. Да не се обидиш?
— Не, господине.
Държах ръцете си върху тезгяха на бара, за да запазя донякъде равновесие. Под дланите си чувствах дървото влажно. Барманът ни бе сипал за трети път от екстракта. Реших да откажа с кимане на глава, за да си дам поне отчасти важност. Другият също кимна и отмести чашката.
Когато излязохме, натрапчива, ярка зелена светлина бе легнала над къщите. Видях три таксита; в първите две спеше по един човек, отпуснат между волана и седалката, а в третото един четеше вестник.