— Отвратителна! Нищо не би й струвало да ни изпрати — чувах го още да мърмори. — Но явно не е дъщеря на адмирал. Тия никаквици все се изкарват дъщери на адмирали. Никога не успях да открия защо. Една дума не обели да я задържиш, Чичо. Повече не я ли видя?
— Не.
Тя се разхождаше на двадесет метра от нас, нежната й плът, невидяла слънце, бе полуразголена. Качи се в една кола, мина покрай нас, с вдигнат лакът, за да скрие очите и челото си.
— Какъв непоправим провинциалист съм — каза той закашлян. — Още малко, и ще започна да си говоря сам. Лудница! Какви ти пътувания! Нищо не става от мен. Чичо, защо не ме хвърлиш под трамвая?
Едва се крепеше, рамото му опираше върху моето, колената му се подгъваха. От време на време се свиваше, за да възпре тръпките си.
— Неапол и смърт — започна да повтаря безспирно в таксито, докато то ни откарваше по пусти улици и площади към гарата.
Бях объркал напълно сметката на изминалите дни и тия, които ни оставаха. Газът на шампанското изригваше от стомаха ми и гъргореше нагоре в гърлото ми. Отказах се от кабалистичните изчисления за времето, за да спра дъха си и потисна хълцането.
Около нас се завъртя голям водоскок със стоманени води и той подаде главата си навън, за да се потопи в този въздух и свеж шум. После каза:
— Барона също. И той отгоре на всичко! Какво му струваше да каже едно „ау“! Винаги ми го е казвал по телефона. Ядосва се, обижда се, но накрая все нещо казва. А този път нищо. По-проклет от всякога. Мен ли смяташ за виновен, Чичо? Наистина ли съм толкова опак? А като си помислиш, че себе си аз виждам като малко канарче, което са ослепили, за да пее по-хубаво.
Засмя се остро, но смехът му премина в задавено хъркане. Сви се, притискайки стомаха си.
— Какво беше тая последна чаша? Боклук! И ти ли си усещаш червата като изгнили?
В очите ми бе полазила сянка, душеше гърлото ми и се борех с нея, да не ме разнищи. За да не заспя, вторачих очи в дръжката на вратата и не ги откъсвах от нея.
Шофьорът спря рязко, изсипвайки ни пред гарата, без да ни каже едно „сбогом“.
— Жалко, че трябва да си идем оттук. Жалко, че не оставаме. Но ще напуснем като Нерон — крещеше той, олюлявайки се, с вдигнат бастун.
Само търпението на един носач ни позволи да се измъкнем от тълпата на гаровия салон. Тракащите чинийки и чаши в умивалника на бара, глухото боботене на гласовете във високоговорителите пробиваха черепа ми.
— В Истанбул. В Калкута би трябвало да идем, а не в Неапол. Само три часа сън. Какъв невероятен идиот започвам да ставам. Бог да ме порази — протестираше във влака, с посинели устни, вече в плен на сънотворното хапче.
Заврян в един ъгъл, помъчих се да се скрия, колкото се може повече, с края на перденцето. Светлината вече бе доста силна, чувствах я да напира и дълбае зад клепачите ми като нажежено острие. Викове, крясъци и шумове жестоко ме шибаха по главата.
— Ние сме остатъци от себе си, това сме ние. Неапол и смърт — изрече бавно. По средата на челото му изпъкваше една тъмна и дебела вена. — Никой ли няма тук?
— Никой, господине.
Влакът потегли.
VIII
Виждах ги в дъното на терасата, на фона на мраморната вечерна светлина. Говореха с неохота, на големи интервали, без ни една усмивка. Той стоеше изправен, като острие на нож, а другият, макар висок и едър, бе с присвити рамене и с мъка се задържаше прав. Противопоставени на ярките цветове на чадъра зад тях, фигурите им бяха в дисонанс.
— Сбогом! За мен е вече късно. Имаш ли нужда от нещо? Вече знаеш всичко, видя всичко. Твой ред е. До утре — каза войникът от вратата. Имаше тясно лице, като на белка, по което неочаквано пробягваше хитро изражение, а ръцете му бяха гладки. Първо каза, че е студент, после, че е архивар, но с тон на човек, който се страхува да не се оплете.
Останах сам в тази твърде голяма стая, отрупана с портрети. Последните бледи лъчи се събираха върху лицето на една жена, заключено в овала на стара рамка; бледото цвете, забодено между врата и рамото, изглеждаше огромно. Групови снимки, обрамчени със сребро, бяха наредени на масата, по масичките и поставките, върху рояла.
Следобеда войникът ме бе развел из къщата — лабиринт от коридори, тъмни стаички и стаи, които преминаваха една в друга. Почти от всеки прозорец можеха да се видят части от града, който се спускаше стремглаво надолу към морето като хаотичен театрален декор.
Щях да спя в стаята на прислужницата, заминала в отпуск същата сутрин. Чекмеджетата и долапите бяха заключени или изпразнени, а по голите стени бяха плъзнали влажни петна. Под завивката на леглото не открих чаршафи.
— И таз хубава! Четирима мъже в къщата или поне вие тримата, ако мен не ме броят или не искат, а той какво измисля? Да отпрати единствения полезен човек, единствената жена, която дори не му е искала това. Вярна е поговорката: белязаните от Господа са опаки хора. И ти да внимаваш! Аз за себе си реших — ще ям в казармата. Да застилам легла, да мета и да бърша прах не са работи за мен. Не съм ординарец, нито ти. Който иска да се пъха между шамарите — негова работа — беше споделил с мен войникът.