— Как се казва твоят?
— Винченцо В. Но казвай му само лейтенант. Стига му и това. Има капитанска пенсия, но той държи да се обръщат към него още на лейтенант. Такъв си е, от ония, белязаните, както ти обясних преди малко. Но е сърдечен човек, макар да хленчи. Повярвай ми, от шест месеца съм тук. Благодаря на Бога, тоя поне има две ръце. Как се бръсне твоят? Ти ли го бръснеш?
Виждах ги на терасата, неподвижни, един до друг, със запалени цигари. Бяха си опипали взаимно корема и гърдите с кратки и гнусливи движения, без никаква усмивка. Вече дори не говореха.
Бях успял да си почина няколко часа. Сега умората и всичките нейни отровни последици бяха изчезнали, но въпреки това се чувствах в плен на някакво неопределено, враждебно настроение, сякаш обвит в паяжина или по-скоро в сапунен мехур, който премрежваше погледа ми, и всичко наоколо ми изглеждаше смалено, студено и далечно.
Излязох на терасата, като се постарах да остана в най-отдалечения от двамата ъгъл.
Целият град бе в светлини — гъста джунгла от светлини и многоцветни петна, които се гонеха и преливаха като гирлянди надолу и нагоре от линията на залива, под нашареното с виолетови ивици небе. Там, където виолетовият цвят помътняваше, един облак раждаше главата, после рамото и накрая ръката на един гигант, който бавно приближаваше. Последните къдри от косата му събираха все още лъчите на слънцето, превалило хоризонта. Дълбок рев на полегнал звяр, жадуващ за сън, изригваше от тази джунгла и отекваше със свистене из заливите, пещерите, урвите и долините, потопени в неподвижната лятна мараня.
Почувствах затвора си по-тесен и потискащ и веднага след това — желанието да скоча сред тия светлини, в това дихание, за да изчезна там.
Накрая те тръгнаха, с долепени рамене, прекосявайки мълчаливо терасата, единият с бял бастун, другият — с бамбуков, почукващи отмерено.
Лейтенантът имаше дълбок, плътен глас, с внезапни, колебливи спадания. Края на думите натъртваше така, че просто отсичаше последната сричка.
Изминаха три-четири пъти напред и назад това малко разстояние. Плешивото теме на домакина блестеше на слънцето като черупка на яйце. Не изглеждаше да са приятели, не бяха си разменили досега ни един жест на сърдечност и близост.
Чух гласа на лейтенанта:
— Имам смелост и все пак много ме е страх.
Смехът на другия го шибна като бич.
Върнах се предпазливо в салона, защото предпочитах да не чувам тези техни разговори.
През стъклата на тъмната стая отново видях морето, затворено и черно като туш около два големи кораба с осветени, триъгълни мачти.
Накрая реших да се раздвижа, за да видя поне къде е електрическият ключ.
След вечеря пристигнаха момичетата. Двете бяха дъщери на собственицата на близкия ресторант, в който се бяхме хранили, и две техни приятелки. Бяха съвсем млади; онази с очилата непрекъснато се смееше, не оставаше за миг спокойна. Разшетаха се из къщата, сякаш я познаваха наизуст, намериха чашите, бутилките и леда, измъкнаха пухени възглавници от един шкаф. Тичаха между кухнята и салона, викайки високо.
— Инес, Кандида, Микелина, Сара, ще ме подлудите — оплакваше се лейтенантът от своето дълбоко кресло. — Къде тичате, защо не стоите мирни? Веднага елате тук, всички! Сядайте!
Защитен от своето уиски, той мълчеше, забравил всичко наоколо си.
— А ти кажи нещо! Толкова дълго те очакваха, бедничките — подкани го лейтенантът.
— Жени. Вече са жени. Не са това момиченцата отпреди четири години. Едва ги понасям — измърмори той.
— Фаусто — въздъхна дълбоко другият, — ние може да спрем, но не светът.
Инес, момичето с очилата, се появи с вентилатор в ръце, чийто дълъг шнур се влачеше.
— Не искате ли малко въздух? Ще се задушим. Хайде, не започвайте веднага да се наливате като бъчви. Иначе ще си отидем. Искате ли още едно кафе? Духа ли ви много? — След това снижи гласа си, приближи към двете кресла и смеейки се, каза бързо: — Забеляза ли, Фаусто? Сара е все още влюбена в теб. Нещастно, загубено момиче! Такава си беше, когато ходеше с плитки, спомняш ли си я? Днес дори си купи нов парфюм. Френски. Кажи й нещо, Фаусто, разсмей ни!
— Инес, каква словоохотлива клюкарка си! Добра приятелка! Млъкни поне един път! И повикай другите. Какво правят оттатък? — глезено й се скара лейтенантът.