— Срамуват се — засмя се отново Инес, преди да побегне, изоставяйки вентилатора на пода.
— Дали са още девствени? — попита той бездушно.
— Луд ли си, капитане? — възмути се другият шепнешком, разтревожен да не са ги чули. — Какви са тия приказки? Четири прекрасни, възпитани момичета. На Кандида съм даже кръстник…
Махна с ръка и не пожела да продължи.
— Просто любопитство. Човек понякога си говори, без да мисли — рече той, прозявайки се. — Какво искаш, жени са, от голи приказки не се разбира дали са девствени, или не. Би трябвало човек да ги опипа.
— Фаусто — скара му се пак приятелят, — не си ли спомняш преди четири години, когато идваха с нас в кафенето, из градините и ние им плащахме фунийка сладолед?
— Глупости! — отсече той.
Момичетата се зададоха вкупом, вторачени в мен, сякаш да преценят степента на възможното ми, но неустановено съучастничество. Седнаха в редица на дивана срещу двамата, побутвайки се с лакът и кривейки лицата си в гримаси и усмивки, които сподавяха с ръце, поставени на устата.
— Сега стойте мирни — приканваше ги лейтенантът.
Нямаше много белези по лицето, само един криволичещ червен разрез зад дясното ухо. Черните очила правеха главата и месестия му нос да изглеждат още по-едри. Брадичката му се изостряше при всяка дума или се изместваше назад, за да образува гуша.
— Имате ли някакви идеи, момичета? Само да не закъсняваме — казваше им кротко лейтенантът.
— Една игра, да, една игра — писна веднага Инес.
Бе свалила очилата си; сега всичките момичета, потънали в меките и топли възглавници, не се смущаваха ни най-малко от погледите на мустакатите мъже по стените и от тия на жените и матроните в рамки, с изпъкнали пазви, с очертани устни и изпънати къдри по слепоочията.
Видях Сара да докосва с пръсти ръката му, стиснала чашата.
— Главата ли те боли? Имаш ли нужда от нещо? Лед ли ти трябва? — попита тя с разтворени, големи очи на бледото си кръгло личице.
Приятелките й на дивана я подиграваха мълчаливо, повтаряйки с устни и притворени очи онова, което бе казала.
— Не, не — отвърна той, отдръпвайки се рязко, с механична усмивка на досада в ъгъла на устните.
— Една игра, една игра — викаха вече другите момичета, загледани със завист и подозрителност в другарката си.
— Без да крещите, за Бога! Предупреждавам ви, главата ми. Една игра, каквато игра искате, но тихо. Иначе ви казваме „лека нощ“, и край. Тази вечер по радиото ще слушаме комедия. Бъдете добри или се прибирам в стаята си — умоляваше лейтенантът, движейки меките си ръце из въздуха.
— Каква игра искаш, Фаусто? Реши ти — каза тихо Сара, навеждайки глава.
Той се засмя и раменете му потрепнаха.
— Разбира се, че само една. На „сляпа баба“.
Бяхме излезли на терасата да хапнем сладолед. Нощният въздух беше горещ и влажен.
Сладоледът от фъстък, крем-ванилия и лешник се беше разтопил в хладилника и ние пиехме от чашите тази гъста каша, полята с уиски.
— Спомняш ли си колко много мечтаеше? Мечтаеш ли още? — прозвуча решително въпросът на Сара. — Някога ми разказваше, че под леглото ти влязло някакво животно. Притичало и се шмугнало — малко, с керемиден цвят. Сторило ти се нещо като заек. А може да е било трипоясен броненосец.
— Броненосец ли? Какъв дявол е това? — попита той с равен глас. — Не си спомням нищо.
— Но Сара си спомня — каза с кокетна ирония Микелина, спирайки за миг с таблата и празните чаши. Беше дребничка, с едри колена, винаги готова да се захили. — Сара е като лошата съвест: спомня си всичко, не почива никога.
— Не ставайте проклети — въздъхна отдалеч лейтенантът.
Беше се отпуснал в малко, плетено кресло, отказал се от всякакво намерение да ръководи вечерта.
— Чичо — повдигна се лявата ръка в ръкавица.
— Тук съм!
— Добре, стой си там — рече той уморено.
Сара ме погледна, като че ли ме виждаше за първи път, с едва загатната тъжна усмивка и ръце, прибрани под брадичката. Ноктите й бяха добре изрязани, но пръстите й бяха възлести и тя постоянно се мъчеше да ги прикрие.
— Защо не си свалиш сакото? На тази горещина… — каза му тя тихичко — не искаш ли да ти е по-удобно?
— Колко си смешна! — отвърна й той.
— Следващата година ще постъпя в университета — опита се да каже тя.
— А сестра ти?
— О, Кандида се чувства много добре с майка ми, на касата на ресторанта. Повече не иска. Скоро ще се омъжи, бедната.
— Защо бедната? — засмя се той.
— Защото си е такава, Бог да я пази — отговори Сара, вече раздразнена от насоката, която следваше разговорът. — Ще се омъжи за някой главен готвач, пък ако щеш и за някой велик паша, все едно. С това за нея всичко свършва.