— Прекрасно — рече той и зъбите му се откриха, — сега имаме един Чичо, който мисли. Един благоразумен Чичо, студент, разбира се. Преди време имах друг един студент. По философия. Истинска напаст! Ти не ми се струваш такъв. Обзалагам се, че съзнаваш, че си хитрец.
— Не винаги, господине — стори ми се, че трябва да отговоря.
— Каква ти е зодията? Козирог?
— Не. Водолей — отвърнах.
Лицето му се сбръчка в гримаса.
— И ти ли Водолей? Това не пасва. Двама от една и съща зодия зле се понасят. Не искам да знам рождената ти дата, за нищо на света. Затваряй си устата и никога да не се изпуснеш за рождената си дата.
— Добре — отвърнах.
Леко се изкашля и продължи:
— Водолей, родом от Пиемонт, студент по икономика и търговия. И фактът, че си тук, значи, че си филантроп. Не те разбирам, Чичо. Не те разбирам. Но защо ли пък трябва да те разбирам? За една седмица, пет плюс два — достатъчно е да можем да се понасяме. И да ходим в тръс. Нали?
— Точно така.
— А всъщност не е така — възпротиви се тържествуващ. — И колко това не е така, ще видиш утре. В седем. Тук. Оттук — на гарата, после Генуа, Рим, Неапол. Виждал ли си ги?
— Неапол не съм.
— Ето. Най-после ще имаме възможност да придружим този Водолей и студент по икономика и търговия на едно ново място. Бях почнал да се отчайвам — усмихна се той зад захапаната цигара.
От време на време гласът му модулираше остро при някоя отделна сричка или акцент.
— Не знаех, че ще спираме в Генуа и Рим, ако добре съм разбрал — подхвърлих.
— Да спираме? А кой е казал, че ще спрем? Ако имам желание. Ако ми хрумне. За да походим и се позабавляваме. Пет дни плюс два — има ли значение как ще ги прахосаш? Или искаш да изкяриш нещо? Да не те чака някое момиче, от ония… Кажи, кажи!
— Не. Никой не ме чака. Просто си говорех.
— Чичо просто си говорел — рече той и започна да се изправя, прозявайки се широко.
Беше невероятно слаб — една прегъната желязна пръчка в сако и панталони, които още повече подчертаваха хилавата му фигура. От яката на ризата му сухожилията стърчеха като куки, които държат главата му.
Прекоси стаята със спокойни движения, отвори един шкаф, взе бутилка и си сипа голяма чаша уиски; изпи веднага половината. Въздъхна дълбоко, преди да я изпие до дъно. От околния мрак се появи огромна сива котка, която се приближи безшумно. Спря пред него и опашката й започна да описва бавни движения по пода, като стрелка на метроном.
— Това е Барона — обясни той, поставяйки чашата си. — Какъв паметник, а? Шестгодишен. Гигант. Скопен. Мрази ме до смърт, но страда, ако не съм вкъщи, ако не може да чуе гласа ми. А щом съм вкъщи, винаги се мъчи да ме препъне. Но никога не му се удава, бедния Барон.
Животното го разглеждаше, с вдигната нагоре муцуна и опашка, по която сякаш преминаваше електрическа тръпка.
— Гневен както винаги, нали? — рече той и се наведе. Докосна котката, почесвайки главата й между ушите. — Долен скопец. Убиец. Утре заминавам. Ще видиш на какъв режим ще те подложи благородната госпожа. Край на каймата. Дебелак!
Котката потръпваше, сумтейки, измъкна се с мъка от ръката му, за да изчезне в един ъгъл.
— Всичко разбира! Аз го ругая, а той ме мрази. Или обратното — смееше се той.
Не знам откъде в ръката му се появи късо и гъвкаво бамбуково бастунче.
Изведнъж усмивката му стана тъжна и потупвайки прасеца си с края на бастунчето, каза:
— Няма да крия от теб, че бих предпочел някой як селяк от планините с умна глава. Но може би си нещо подобно. Да видим! Стани!
Преди да се доближа, протегна бастуна и ме спря. С върха му докосна леко едното ми рамо.
— Ти си бил дребен. Проклятие! Малко по-висок от джудже. Що за фалшив Водолей! Тогава как ще вървим в крак двамата с теб? — възкликна той и изруга.
Опипа ме с бастунчето от рамото до коляното и изкриви уста. Ръката в ръкавица намери опора между първите две копчета на куртката ми.
— Е, да опитаме!
Разтвори вратата към коридора и мигновено изрита, проклинайки, изтривалките, поставени отпред. Приближих се и с бързо, сигурно движение ръката му в ръкавица се провря под дясната ми мишница. Почувствах твърдостта на тези кости, напрежението на нервите, изпъкналостта на желязо и гьон, които захващаха протезата малко над китката. От неочаквания тласък едва не загубих равновесие.
— Идиот! От какво си направен? От трици? — рече той и спря. — Закъде мислиш, че тръгваме? За погребение? Трябва да вървиш бързо, бързо. Събуди се!
Потеглихме рязко по коридора, с уеднаквена и все по-бърза крачка. Дясното ми рамо опираше някъде над лакътя му, а с бастуна, който държеше напреки, отмерваше сгъвката на коляното ми. На всеки метър чувствах върха на бамбука да проверява движението на крака ми. След три обиколки напред и назад спря изведнъж.