— Ти обаче не, нали?
— Аз не, разбира се, че не — подскочи тя, с ръце, свити на юмрук. — Фаусто, дори не ме попита какво ще следвам в университета.
— Обзалагам се, че въпреки това ще ми го кажеш.
— Долен грубиянин — засмя се тя задъхана. — Но ще ти кажа — медицина. Доволен ли си?
— Трябва ли да съм? Щом трябва — доволен съм.
— Бива си ме мене. Наистина. Всички го казват. Не приличам на другите. А защо съм избрала медицина, би трябвало да знаеш именно ги — кършеше пръсти тя и големите й, блеснали очи не слизаха от него.
Момичетата се бяха събрали около вентилатора в салона и се редуваха да си веят на тила, докато тихичко си говореха.
— Чашата ми е празна, Сара — отдалечи я той от себе си, след което щракна с пръсти и ми каза: — Чичо, десет минути по часовника. След това ще ме завлечеш да спя. Дори да настъпи краят на света.
— Не бих ли могъл да седна оттатък? Поне за един момент, нали ме разбирате, господине?
— Тежко̀ ти, ако мръднеш!
Сара се върна с три чаши. Пи и тя, предпазливо, без да може да скрие гримасата си на неудоволствие.
— Ти си най-елегантният човек, когото познавам. Истински милорд — запали се тя. — Кълна ти се, Фаусто, не съществува по-елегантен и очарователен мъж от теб.
— Виж ти — предаде се той с обезоръжена усмивка.
Вдигна чашата си.
— Да, да, наздравица — оживи се Сара. Момичетата около вентилатора ги дебнеха внимателно, без да смеят да помръднат.
— За какво да пием? — попита Сара тръпнеща.
— Реши ти. Уверявам те, по-добре е.
— За нищото. За rien ne va plus1. За този долен живот, който само ние знаем — чу се пияният глас на лейтенанта от дъното.
— Аз пък пия за теб, за теб и за моите надежди. Съгласен ли си? — запали се Сара, докосвайки леко коляното му с върха на пръстите си.
— Амин! — заключи той, изпразвайки чашата си.
— Време е да си тръгваме, господине — казах предпазливо.
— Фаусто, сега трябва да ти го кажа. Чуй ме сега — подхвана девойката, леко треперейки. Гласът й заседна в гърлото.
— Млъкни, разбираш ли? Млъкни, за Бога! — рязко извърна той глава.
Блесналите й очи за миг се затвориха, за да се появят по-смирени и уморени.
— Кажи ми поне защо дойде — рече шепнешком. — Вече никой не вярваше. Дори Винченцо. Знаех, че ти се обажда по телефона, че си говорите, но за да дойдеш…
— Бедният лейтенант? — засмя се той. — Някога се шегуваше, сега и това не умее да прави. Само пуфти с носа си.
— Защо дойде? Само така ли? За нищо?
— Бъди мирна, Сара! Сестра ти, приятелките ти ще те одумват, ще ти се подиграват.
— Кой ще ме одумва? Кой? Кой ще ме подиграва? Ако знаеш колко ги е страх от мен! И по-добре е така — каза тя, почервенявайки от яд. — Хайде, моля те, поне това ми кажи: защо дойде?
— Не случайно, след като си така любопитна. Не, не случайно. Но засега стига. Никакъв въпрос повече, малка госпожице — прекъсна разговора той, като се надигна и потърси ръката ми.
На телефона Кандида успокояваше гальовно майка си. Веднага щели да се приберат, нямало още полунощ. А сладоледът бил цяла трагедия.
Церемонията по сбогуването прозвуча отново весело.
Късно през нощта чух от леглото си задавени въздишки, които стигнаха до плач и продължиха дълго, преди да затихнат. После долових стъпки, които се отдалечаваха от банята по коридора. Без всякакво съмнение това беше лейтенантът.
IX
— Отпуската ми свършва, господине. Трябва да замина утре. Най-късно утре вечер.
— Всичкото време е наше — махна той отегчено с ръка, — няма проблеми. Пък и да закъснееш, хвърли вината на мен. Нали?
Намирахме се във вече празния салон на ресторанта; другите маси бяха разтребени. Навън жестокото слънце заливаше улицата с пламъци.
Беше изпаднал в особено мрачно настроение, гневните му избухвания не бяха начесто и затихнаха, изчезнала бе заядливата веселост, която познавах у него. Бузите му тъмнееха от небръснатата брада.
Напразно момичетата на масата бяха го обкръжили с внимание: гледаха чашата му да е постоянно пълна, все на него даваха падналите на дъното на супиерата едри миди, а за да не го грее слънцето, бяха поставили встрани параван. Напускайки мястото си на касата, майката на Сара и Кандида се бе обърнала към него, за да узнае мнението му за менюто, изоставяйки за миг опечаления си израз на вдовица.
Той бе благодарил веднага с пресилена усмивка. Седнала до него, Сара се бе смълчала, обзета кой знае от какви мисли.
— Искам да попитам само едно, господине. Оставате ли в Неапол, или се връщате с мен в Торино?