— Ох, Чичо, все с твоите въпроси! Не можеш ли да останеш известно време спокоен — възпротиви се той с отпаднал глас.
Идеята за празненството успя отчасти да го оживи.
Идеята бе дошла на лейтенанта и сега всички се мъчеха да си представят това празненство, да го организират съвършено. Та не беше ли именно това събитието, от което имахме нужда? От шунката до десерта, от рибата в желатин и разните видове раци до шампанското?
— Шампанското — наливно. В кана. Така повече шуми — уточни лейтенантът.
— Винченцо, ти си вечният простак — отсъди оня. — Къде си видял шампанско в кана? Невежа!
— Признавам: смъртен грях. Повече няма да говоря — опитваше се да се защити другият, смутен.
Момичетата се засмяха.
— Сара — попитаха я, — езика ли си глътна?
— Сара не говори. Не виждате ли, че празненството не я интересува? Замислила се е, и то как!
— Бедната Сара, много се е натъжила.
Тя издържаше на смеховете и подигравките на приятелките си, с наведени очи и ръце, скрити под покривката на масата.
После рече:
— По-добре сега всеки да мисли за своята работа. Нека тук се разделим. Иначе няма да ни остане желание да се видим отново тази вечер на празненството.
— Не си ли добре, кукло? — попита я той. Думите му отекнаха в момент на общо мълчание.
— Отлично, защо? Не се тревожи — изчерви се изненаданото момиче.
Една жълтеникава пеперуда се бе появила и летеше на зигзаг покрай масата, потрепвайки с крилца, докато ръцете на Инес, Микелина и Кандида замахваха напразно, за да я сграбчат.
— Глупачки! — измърмори Сара, но веднага след това вдигна рамене в знак на безразличие.
— Пеперуда — обясних в ухото му. Погледът на Сара бързо ме стрелна. Пеперудата бе избягала от пръстите на Инес, но кацна точно пред него, с високо прибрани крилца, и Сара протегна направо ръка и леко я стисна между палеца и показалеца си.
— Видяхте ли? — засмя се тя.
— Постави я тук, отдолу — викна Кандида.
Захлупиха пеперудата с малка стъклена чаша. Тя запърха с крила, въртейки се около себе си и изучавайки пространството с трепкащите си пипала.
— Бедничката!
— Какъв хубав жълт цвят! Виж тези черни точици, изглеждат като от кадифе.
— Вярно ли е, че живеят само няколко дни?
Облегнати на лакти, момичетата гледаха лениво; сега пеперудата се бе спряла, само крилата й леко потрепваха.
— Но какво правите, деца мои? Не сте в забавачницата! Това ли са ви заниманията? Виж ги ти! — проплака от дъното гласът на собственицата.
— Оставете ги да се забавляват, госпожо — обади се лейтенантът.
— На мен би ми харесала черна — каза Сара.
— Черна ли? С мъртвешка глава върху крилете? Колко весело! — възкликна Инес.
— В какво погребално настроение си днес.
— Сара, да не са те урочасали?
— Какво ви засяга вас, ако на мен ми харесват черни пеперуди — отвърна им тя.
Дясната му ръка бавно се протегна, опипвайки масата, докато стигна до чашата.
— Черна, казваш. Убедена ли си? — попита я той тихо, опитвайки се да се усмихне.
— Да, защо?
Лявата му ръка с ръкавица изведнъж се стовари върху чашата, разбивайки я сред писъците на уплаха.
— Ето. Сега е черна — каза той, без да отдръпне ръката си от стъклените остатъци.
— Какво става там, какво падна? — вълнуваше се лейтенантът. — Няма ли да се уговаряме за празненството?
— Имам две поръчки за теб, Чичо. Да занесеш белия ми костюм за чистене и гладене, но веднага. И шампанското. Нямам доверие на другите. На тях могат да пробутат и сода бикарбонат — рече той.
— Добре, господине.
— Десет бутилки. Ще стигнат. Марка „Круг“.
— „Круг“. Добре, господине.
— Няма защо да бързаш. Днес няма да излизаме.
— Тази Сара… — опитах се да започна.
— Какво? — попита той подозрително.
— Нищо. Всичко очаквах да срещна в Неапол, но не и тези момичета. Пък и Сара. Откъде да знам.
— Какво е трябвало да знаеш? — запита той рязко. Но веднага след това продължи уморено: — Мисли за себе си, Чичо. Излишно е да гадаеш за другите. Мисли за себе си. Дръж се като турист.
Видях ги от прозореца на неговата стая, докато сгъвах костюма му; седяха в плетените кресла на терасата — той, неустрашим на горещината, с увиснала цигара, а лейтенантът, отпуснат, сякаш спеше. Чадърът с бледосивата си оскъдна сянка едва ги пазеше от жаркото слънце. Отвъд парапета градът глухо бучеше чак до синята ивица на морето.
— Трябва ли пак да говорим? За това ли мислиш?
— Не, капитане, защо? Не ми ли вярваш? — отвърна вяло лейтенантът и ръцете му веднага заиграха. — Не се ли разбрахме, че да разискваме отново е по-лошо?