— Разбира се, че е по-лошо.
— Тогава стига, вече всичко е ясно. Каквото имаше да си казваме, казахме си го. Край — отсече другият.
— Преди десет дни, когато ти телефонирах, пък и преди, ми се струваше по-уверен.
Престанах да огъвам костюма, за да не чуят шумоленето на хартията. Неговият глас още не беше се освободил от тъжните нотки, които бях доловил в първите часове.
— Убеден съм като тебе. Повече от тебе, ако позволиш да забележа. Не се съмнявай, Фаусто. А сега да прекратим, пък и тази горещина… — каза лейтенантът.
— Чух те тази нощ.
— Не трябваше, не трябваше — кресна другият, но ядът му не трая повече от секунда и гласът му отново затрепера. — Това са си мои работи. Някой плаче, друг се смее — какво значение има? Сега ли точно си решил да ме поучаваш?
— Правилно. От друга страна — пет пари не давам.
— Има ли нещо, за което ти даваш пет пари? — оплака се лейтенантът.
— Тъй както съм дошъл, тъй мога и да се върна. Още утре, дори и тази нощ. На всекиго каквото му е писано — каза той рязко.
— Ох, стига! Вече всичко е решено. Не се съмнявай. Ако и сега се съмняваш, ще ме обидиш. Наистина — опъна се другият с малкото глас, който му беше останал. — И отбележи, че този път ти започна пръв този разговор! Признай!
— Прав си. Признавам — засмя се кисело той.
— А празникът? Не сбъркахме ли? Тези момичета, нещастните, Бог да ги пази, и тази Сара, която не може да си намери мира. А е умна.
— Какво празникът? Празникът си е празник. Да се опитаме да му се порадваме.
— Та казвах, какви добри момичета. Да си губят времето и търпението със субекти като нас. Помниш ли бащата на Сара и Кандида? Какво ли не би направил за теб. Как те тачеше. А повече от три пъти не те е виждал. Не би ли могъл да кажеш на Сара, че…
— Не ми я споменавай дори, за Бога, идиот такъв! — избухна той като ужилен.
Надзърнах през вратата на ресторанта, за да разбера има ли наблизо ателие за химическо чистене. В сенчестия салон видях Сара с гръб към мен, наведена над книгите.
— Не че уча отсега, не съм чак такава зубрачка — рече тя, изчервявайки се. — Само един поглед върху новите книги. Медицина! Какъв ужас!
— Не се тревожи! Университетът е най-лесното нещо. Ще видиш — отговорих й, след това я попитах за костюма.
— Но как така, другият войник не дойде ли? Оня, Мичике, архиварят? Ама че мързелан! Много умее да клинчи. Дай ми костюма, ще пратя някое момче от кухнята. Седни!
Върна се смутена, със скръстени ръце и длани, скрити под мишниците.
— Другите приготовляват за тази вечер. Аз в кухнята съм нула. Истинско нещастие! Не мога да се науча, към някои женски работи просто нямам влечение. Отчайваща съм. А ето те, да ги видиш само как работят в кухнята и се забавляват, пък са цяла година по-малки от мен — каза тя, седна и затвори дебелата книга, избягвайки погледа ми. — Можеш ли да останеш за минутка? Жаден ли си? Искаш ли да пиеш нещо?
Изчаках я да почне тя, но очите й бяха все в книгата. Къдрави салфетки бяха поставени в дълги редици на масата. В салона въздухът бе освежен от дезодорант.
— Тази нощ не са лягали — казах накрая.
— Той никога не си почива — усмихна се тя благо и между веждите й се появи бръчка.
— Също и лейтенантът.
— О, бедният Винченцо — рече тя с презрителна гримаса, — той не ме интересува. Забеляза ли, че той не представлява нищо? Добър, светец, това е така, но много ли е нужно да си такъв?
— Не ми се струва дори да са приятели.
Засмя се сухо, после каза строго:
— Никой не може да му бъде приятел.
— Чух ги да си говорят на терасата, но не разбрах за какво. Изглежда, сключват някакво съглашение.
— Фаусто не може да се спогажда с никого за нищо. — Лицето й малко просветна и тя продължи: — Вече го познаваш. Единствено по рода си създание. Гений. Не си ли убеден? Човек или трябва да го обича, или нищо.
— Понякога е ужасен — обадих се аз.
Тя се засмя щастливо.
— Сигурно. — Повиши леко глас и добави: — Да, ужасен, демон, напаст Божия, всичко, каквото искате! А другите? Кои са те? Къде са те? Докъде стигат? Какво искат? Нали виждаш света наоколо си? Разруха.
Бе освободила едната си ръка и сега мачкаше палеца й с другата, свита на юмрук.
— Разруха и нищо повече — повтори бавно.
— Чувал съм го да говори и съм го виждал да прави някои неща — изпуснах се аз. — Колко е властен! Разбира се, хората отстъпват, оправдават го, някои се забавляват и му дават право. Но аз съм му истински приятел и той знае това.
Поклати отрицателно глава с онази меланхолична, загадъчна усмивка, за да ме обори:
— Нито ти, нито другите. Вече ти казах, не може да има приятели. Не може.