— И все пак… — опитах се да й възразя.
— Искам да кажа, може да си му приятел, не се съмнявам — подхвана предпазливо тя, наблягайки на всяка дума, — но, както виждаш, и ти оспорваш, намираш възражения, правиш уговорки. А по отношение на него няма уговорки, две плюс две не отговаря никога на четири — може би три, може би пет, но никога четири. Него трябва да го приемеш такъв, какъвто е, и край.
— Ти си жена и…
— Не съм жена. Отгде да знам, но сигурно не — отвърна ми ядосано. — Какво значи жена или не? Казват, че съм влюбена в него. Всички говорят така, дори и майка ми, бедната, и скришом ми се подиграват. Само скришом обаче. Но това не е някаква глупава любов или случайно увлечение, както те си мислят. Това е мое решение, мой избор. Като куче, което тръгва след някого си и върви само след него. Върви и чака. Чака и не чувства нужда да се обяснява.
Не можах да издържа погледа й, който бе станал твърд при изповедта й. Почувствах се смешен и обезоръжен.
— Не е любов — рече тя. — Това е вярност, вяра и надежда. Както и други неща. Наречи го, наречете го както искате.
— Щом така поставяш нещата, излишно е да говорим — отвърнах аз.
— Така ли? Смяташ, че трябва да разговарям именно с теб ли? — рече тя ядосано, с широко разтворени очи. — Ти идваш и установяваш, че съм те чакала да говорим, теб и никой друг, така ли? Най-много, което можеш да ми кажеш, е как е минало пътуването ви, дали е кашлял много, с кого и защо се е спречкал. Нищо повече.
— Добре. Трябва да тръгвам за шампанското.
— Моля те — рече тя и се отпусна на масата, — още една минута. Само една. Не ми се сърди. Кажи ми нещо за пътуването ви.
— Мъчително. Нямахме минута спокойна. Всичко вършехме като фурии. Струва ми се, че съм бил навсякъде и никъде, не зная как да ти обясня. Още ми се върти главата.
— Да, да, точно така — смееше се тихо тя и кимаше, — в него е дяволът.
— Зоологически градини, църковни служби, таксита! А да не говорим за хулите, които сипе навред.
— Той не ругае. Той осъжда — поправи ме тя с уверен глас.
— А какво се изпи по барове и ресторанти…
— Като е пийнал, става бог. Съгласен ли си? Един път каза: „Вдигнете високо красивите знамена…“
— И така нататък, и така нататък. Познавам го. Напива се до козирката.
— Като е пиян, е чуден.
— Може би защото си го спомняш с паметта си на дете, но… — опитах се да кажа.
— Спомням си и знам — рече тя поривисто. — Знам всичко. А този свят е направен от червеи. В училище ти говорят за Олимп, но после, като се огледаш, какво виждаш? Червеи, които нито говорят, нито знаят, нито разбират.
Бе свела челото си над книгата, виждах белия път между косите й, някоя по-светла къдрица на тила.
— И аз не съм оптимист — казах. — Днес животът на всеки от нас е бъркотия и разруха. За нас младите…
— Аз вярвам в други светове — въздъхна тя. — Казват, че ако има такива светове, ония там ще се опитат да установят контакт с нас. Ти какво мислиш? Ако ти си от друг свят, би ли имал желание да влезеш във връзка с нашия? Кажи!
— Да не съм луд! — засмях се аз.
— Не вярваш ли, че всички ще умрем? — пошепна тя. — Трупове, един връз друг? И това живот ли е? Не може повече да продължава така животът. И да го наричаме живот. Никой не разбира това, а той го е разбрал. Знае, че сме прости глупаци, негодяи, изгнили отвътре хора. Той го е разбрал.
— Ще ми позволиш ли да кажа нещо?
— Кажи да чуем — примири се тя.
Почаках една минута, за да подредя добре думите си и да ги кажа с подходящ тон.
— Ти всичко отнасяш към него. Втълпила си си някаква идея и оттам нататък нищо не виждаш. Какво ти помага това? Съгласен съм, той е особен, най-особеният, никой не отрича, и после? Само защото е сляп ли? Има милиони слепци.
— Вече говорихме за това. И Винченцо е сляп. Но нищо повече, въздух. Дори не схваща съдбата си, следователно не я заслужава. — Разтърси, заинатена, малката си глава, облегната на лакътя.
— Но каква съдба? Съдбата на слепец? Да не се е родил сляп? — казах, неочаквано разгорещен. — Това не е гръцка трагедия, а нещастие. Той го е приел по някакъв начин, съобразил го е със своя характер и вината е само твоя, ако упорстваш да търсиш друго.
Засмя се уморено в черупката си.
— Излишно е. Ти търсиш да откриеш, да си обясниш, доникъде няма да стигнеш. Всички вие, ако видите един ангел на улицата, какво бихте направили? Ще ти кажа: ще започнете да му броите перата, за да сте сигурни, за да проверите. Ето какво сте!
Засмя се, но този смях ми се стори като хлипане пред плач.
— Опитай една игра. Завържи си очите и остани така целия следобед в стаята си или в обществения парк. Движи се там, откривай нещата, търси…