— Ти правила ли си го?
— Аз? Какво общо имам аз? — възрази ми тя рязко.
— Добре, разбрах. Край — предадох се.
— Да, стига — рече и сякаш се успокои.
— Не се обиждай — събрах кураж да кажа. — Не съм човекът, който ще те съди. И никога не бих ти се подигравал. Напротив. Но може би и ти не разбираш. Може би сме много млади, за да разберем.
Продължаваше да разтърсва глава, завряна между лактите, отричайки.
— Знам, че не е като другите — отстъпих аз.
— Не е достатъчно да кажеш различен. Много лесно е. — Тя вдигна глава и погледът й остана впит някъде далеч. — А пеперудата тази сутрин? Спомняш ли си?
— Да, хубав жест.
— Безапелационен. Казвам това, за да ти помогна да разбереш нещо — рече тя с ирония в гласа, без да ме погледне. — Само той е способен на безапелационни жестове. Измисля ги, знае как да ги направи. Който ги разбере — разбере.
— Онова, което ме изненадва, е, че всички му позволяват да прави каквото си иска. Винаги. Никой не протестира.
— Той знае — продължи тя с притворени очи. — Светът е разрушение и той носи това разрушение в себе си. Ти го виждаш такъв — неподвижен и красив, а отвътре е цяла развалина. И въпреки това може и да бъде мил, да бъде ангелски добър като никой друг.
— Така можем да говорим с часове — ти от твоя страна, аз от моя, без да стигнем доникъде.
Кимна в знак на съгласие, но погледът й остана мрачен. Една вена на врата ритмично пулсираше под кожата й.
— А жените? — викна неочаквано. — Няма защо да ме лъжеш, говори, потърси ли други жени по време на пътуването? В Рим?
— Не.
Въздъхна утешена, но не стана по-весела. После каза презрително и гневно:
— Глупачки! След него трябва да тичат стотици, ако въобще има нещо в главата им. Ако бях истинска жена, какви неща щях да измисля заради него. Невероятни!
— По-стар е от теб с двадесет години.
Засмя се и каза:
— Двадесет и една. Но какво от това? Десет хиляди, един милион години да е по-стар от мен, пак нищо няма да се промени.
— Тогава всичко е наред.
— Всичко — изкрещя екзалтирано.
Прелисти набързо книгата, за да ми подаде една малка снимка, поставена в прозрачно пликче. Изчерви се доволна и рече:
— Виж!
Стигаше малко над кръста му, с бели чорапки до колената. Двамата крачеха срещу слънцето, дясната му ръка върху слабото й рамо, а с лявата държеше бамбуков бастун с неясни очертания, понеже бе заснет в движение. Момичето се смееше и зъбите му се белееха, а той в ослепително бял костюм, с тъмни очила, вратовръзка и ръкавица на лявата ръка, които засенчваха малкото останали елементи на снимката — една пейка и един сив храст.
— Преди толкова години — обясняваше ми тя тихо и сладостно. — Снима ни татко. Но тежко̀ ти, ако му кажеш! Той не знае и не трябва да знае за тази снимка.
Почувствах се изведнъж отпаднал и изгубен сред топлата сянка и щипещия аромат на дезодоранта. Подтикнат от мрачен гняв, изпуснах се да я попитам:
— Я кажи, виждала ли си го без очила? — Усмивката на лицето й бързо се превърна в предизвикателна гримаса.
— Разбира се. А може би и не — отвърна гордо. — Но ме питаш злобно, защо? Да ме уплашиш? Няма да успееш!
Замълчах, чувствайки се отритнат, нищожен, човек без съдба; това нейно упорство заличи в мозъка ми всяка следваща мисъл, направо не можех да разсъждавам.
Вече бяхме станали, тя ме придружи до вратата. От улицата ни лъхна огнен въздух, глъчка и шум.
— Сто метра оттук, първата вдясно. Магазинът за напитки е луксозен — обясняваше ми тя. — Можеш да назовеш името на ресторанта, вече им телефонирах. Изненадан ли си? Защо? Аз съм предвидлива. За него всичко мога да предвиждам. Обзалагам се, че иска поне осем бутилки.
— Десет.
— Виждаш ли? — каза тя. На дневната светлина изглеждаше много бледа, а бръчката между веждите й — нежна и вдълбана като трапчинка.
— Кой знае дали ние двамата ще можем пак да си поговорим.
— Утре посред нощ заминавам. Поне така мисля. За него не знам, не пожела да ми каже нищо, както обикновено.
— Винаги е бил такъв.
— Знам. Това разбрах и аз.
Отново стисна ръце под мишниците си и обгърна със строг поглед улицата и движението по нея. За миг ми се стори съвсем не така млада.
— Не те попитах нищо за Торино. Каква глупачка съм! Наистина ли е толкова хубав град, както разправят? Искам да следвам в университета там. Трябва да харча пари цяла година, за да убедя и успокоя майка ми. Знам, че така ще е, но накрая… Голям инат съм аз, наумя ли си нещо, постигам го. Винаги.
— Браво на теб!
— Не ме хвали — рече тя рязко и направи неопределено движение с ръка. — Мразя типа на доброто момиче, на което всички правят комплименти. Аз съм по-особена, това е всичко. И за Торино да не се изпуснеш да кажеш. Закълни се!