— Заклевам се.
— Защо днес не излезе да се разходи?
— Не пожела.
— Ако не се поразходи, става нервен. Има време до вечерята. Като се прибереш, защо не му предложиш? Може би сега му е дошъл друг акъл.
— Ако предложа аз, той ще каже веднага „не“. Обзалагам се.
— Наистина, наистина — засмя се щастливо, при което бюстът й се разлюля. — Това негово „не“. Чудно! Като изстрел срещу всичко.
— Тогава да му предложа отново, така ли?
Кимна с глава, докато със зъби хапеше горната си устна.
— Едно само искам да разбера — подхванах аз, — през тези четири години… явно не си му писала. Тогава какво, телефонираше ли му?
— Нищо — отвърна тя с уморен глас, — просто нищо! А сега стига, вече доста говорих.
— Но той…
— Той е вкъщи, трябва да се разхожда, да се храни, нищо друго. Да оставим нещата както са.
— Добре.
— Да не би да ти е говорил за мен? — едва събра сили да попита.
— Не, наистина.
— Дори и дума, естествено — рече и направи някаква гримаса. — Сега трябва да тръгваш. Разходй се добре, погледай Неапол, който все още си остава благороден град. И бъди доволен.
— Туристът се подчинява — опитах се да кажа на шега.
— Още една дума само — рече тя, надмогвайки колебанието си. — Трябва да ти се доверя. Нямам избор. Затова чуй ме: постарай се тази вечер да не си все около него. Моля те.
Почувствах, че се изчервявам.
— Той е виновен, не ми дава да се помръдна. Заклевам ти се, че аз…
Тя кимна със зачервени скули.
— Знам, знам, няма защо да се извиняваш. Не си проклето момче, разбрала съм това. Но тази вечер, моля те, отдалечи се при първия удобен случай. Няма да кажеш нито дума и на пръсти ще се измъкнеш. И ти си имаш твоите нужди от време на време, нали? А и къщата е голяма. Можеш, ако искаш, да ухажваш Инес. Симпатична е, изглежда клюкарка, но всъщност е образовано и модерно момиче. Пък и те гледа по особен начин, забелязал си, нали? Да не би да не те интересува въобще? Впрочем за минутка. Нужна ми е само една минута за цялата вечер. Съгласен ли си? Ще съумееш ли да се справиш?
— Обещавам, но нямам нужда от Инес, сиреч не ми я пращай, ако е само за това. Знам как да се справя.
Засмя се, гледайки в друга посока, после сви рамене, сякаш й беше студено.
— Знам, че си негов приятел — рече явно уморена от дългия ни разговор, — но не мисли, че именно в тази минута, през тази вечер, ще го развълнувам с кой знае какъв разговор. Това не.
— Добре. В края на краищата това не ме засяга. Аз съм извън играта — възразих смутен.
— Всички ние сме извън играта, ако питаш него. Кой повече, кой по-малко — рече тя глухо. — И аз като другите, може би повече от другите, отгде да знам. Но няма да му казвам неща, които могат да го смутят. Не се тревожи.
— Добре, добре. Какво общо имам аз с всичко това?
Останахме да се гледаме още малко и смущението ни сякаш нарасна.
— Извинявай — каза ми тя усмихнато, — каква съм простачка! Дори не те попитах за името. Как се казваш?
Казах името си, но вече раздразнен и със сподавен глас в гърлото.
Протегна ми изведнъж ръка, стисна моята щедро и силно, но веднага след това я оттегли.
— А сега отивам да се подложа на протестите и упреците на онези три момиченца оттатък, оплескани с брашно — засмя се отново тя. — Не знаеш ти какво са жените в кухнята! Всички се мислят за Жана д’Арк. Жана д’Арк или мадам Кюри.
Бутна въртящата се стъклена врата, която тихо се затвори след нея, но докато се въртеше, отрази уличния хаос в абсурдни, наслоени една върху друга перспективи.
X
— Винченцо, Винченцо, какво те прихваща, защо не идваш? Точно сега ли реши да изчезнеш? Как да играем, като изчезваш — крещяха момичетата.
Лейтенантът през това време се бе довлякъл до креслото в съседната стая, капнал от ядене и пиене.
— Оставете го на мира! — смъмри ги той.
Протегна показалеца си към прострените като ветрило длани на момичетата.
— Няма да ме гъделичкаш — писна Микелина, като отдръпна, но после върна ръката си на старото място.
— Мирувай! Мълчи, глупачке — протестираха другите, възбудени и вторачени.
Показалецът му леко и опитно се плъзгаше по дланта.
— Прекрасен Венерин хълм, мъжете ще лазят в краката ти — изрече той с академична важност.
— Сега на мен, сега на мен — трупаха се другите.
— Още нещо, бъди добър, кажи ми за линията на сърцето — молеше се Микелина, загледана в дланта си и показалеца, който се движеше по нея.
Сара ме погледна, протегнала също ръка, с примирена усмивка, която я състаряваше.