Отместих се от масата, за да застана между струите въздух на двата вентилатора. Горещината стягаше всички ни като втора кожа. От терасата не идваше ни един свеж полъх, дори вентилаторите духаха горещ въздух.
В една супиера плуваха все още малки парченца лед; чинии, прибори и чаши бяха струпани в ужасен безпорядък навсякъде, а по дъното на бутилките бе останало един пръст топло шампанско.
Играта продължаваше сред острия смях на момичетата, седнали в кръг около дивана, където той, пиян и облакътен, се мъчеше да гадае по ръцете им.
— Виж и нашата линия на сърцето.
— А тази двойна буква „М“ усещаш ли я? Какво означава двойното „М“?
Далечното дишане на лейтенанта достигаше до нас през паузите като хъркане.
Преди малко се бяхме опитали да се надпяваме, докато бяхме още на масата, между една наздравица и друга, коя от коя по-вяла.
— Но не истинска песен, за Бога. Само една строфичка, но весела. Който не знае такава, да замълчи завинаги — бе наредил той.
Инес се надигна първа и пъргаво изпя или по-скоро издекламира една скороговорка.
— Тази не важи, това не е песен, а скороговорка — обадиха се със зле прикрита завист Кандида и Микелина.
— Кой ще спечели шоколадения медал? — питаше той и почукваше с вилица по чашите и чинийките. — Хайде, Чичо, дай да ти чуем гласа!
Главата ми бучеше, затова можах да се сетя само за една войнишка песен, която изпях на един дъх.
Сред общия смях и викове прозвуча гласът на лейтенанта, който протестираше, че вдигаме много шум.
— Бъди спокоен, Винченцо, празненство ли е това, или не? — прекъснаха го момичетата.
Но повече никой не се реши да запее. Очите на всички бяха светнали, без някой да може да извика в паметта си каква и да е песен. Още от първите тактове устните замлъкваха. Над нас тегнеше необяснимо притеснение, дори мъка.
— Е, и сега? — рече той неспокойно.
— Ред е на Сара, на Сара.
— Сара да пее? Иска ви се! Не би благоволила никога.
— Вие го казахте. Не съм за тая работа и повече не ме дразнете — отхвърли предложението момичето със свъсен поглед.
С треперещ глас, който бавно се отпусна и почти разнежи в плавната строфа, изведнъж го чухме изумени да запява:
— О, Фаусто? — възкликна Сара.
— И това ли е смешното? Къде ти е духовитостта? — възмути се лейтенантът.
— Прав си — отстъпи той необикновено сломен, с ръка, която търсеше чашата. — Хайде, сега някоя от вас. Бързо!
— Хубаво празненство, няма какво! Като Задушница на втори ноември — продължи да се оплаква сърдито лейтенантът, опитвайки се да стане от масата.
Сара от своя страна успя да събори една бутилка и сестра й заедно с приятелките й веднага се впуснаха да бършат и събират.
— Не го обичам. Защо тази вечер не го обичам? Ох, Господи, повече не мога да понасям — пошепна тя в ъгъла на терасата.
С дясната ръка, свита на юмрук, тя кършеше пръстите на лявата, а около блесналите й очи се бяха появили тъмни кръгове. Опита се да вдъхне дълбоко въздух, но по средата спря, сякаш нещо я душеше, и затвори уста с гримаса.
— Разбираш ли? Разбра ли?
— Мисля, че да — отвърнах, но в себе си казах, че не разбирам.
— Бих искала да го видя мъртъв. Изчезнал. Вече несъществуващ. Повече не издържам, не мога да понасям. Какво си мисли той? Че съм от камък? Едно никакво създание?
Връзваше и развързваше нещастната си верижка на врата.
— Ако искаш, мога да му кажа нещо. Бих могъл да опитам — рекох примирено.
Отказа поривисто, при което цялата се разлюля.
— А и тия три глупачки. Чуй ги! Три кокошки. Мислят, че се намират на цирк — рече тя още по-уморено.
— Късно е вече — рекох.
— Ще стоим до сутринта. Уверявам те, че ще осъмнем — отвърна тя със сдържан яд в гласа. — Искам да ги видя докъде ще стигнат. Животни! Пияници и нищо друго, ето какво са! Пияници без душа, които никога няма да разберат саможертвата на другите.
Думите й излитаха като куршуми.
— Не преувеличавай. Знаем всички, Сара. Да искаше да си вдигне само единия пръст…
Брадичката й потрепера, раменете й се отпуснаха.
— Да би повдигнал пръст, да — отвърна с мъка, — бих се затичала. Нали съм вярното куче! Трябва да тичам. Но това нищо не значи. Какъв студ успя да влее в душата ми тази вечер! И ще ти кажа едно: ако бях хитра, би трябвало да му благодаря, че ми помага по този начин.
Опрях се на парапета, за да погледна смълчания град, потънал в светлини, и безкрайното мастилено петно на морето. Тук-там проблясваше някое съзвездие, забулено в па̀ри, а малко преди това приглушен тътен на самолет заглъхна в дълга парабола.