— Грешката е моя, само моя, на тая глава, дето не е в ред. Би трябвало да я отрежа, да я хвърля в боклука — продължаваше да се оплаква тя с гневна и иронична нотка в гласа. — Непоправима глупачка, ето каква съм!
— Вината си остава наша — пригласях й аз, — защото постоянно създаваме и надценяваме ближния си.
— Прав си — избухна тя, опитвайки се да се усмихне. — Пък и той, бедният, какво да прави? Да ме почне с ритници, та да разбера един път завинаги? Ей тук вътре нещо ми хлопа — завъртя пръста си, опрян на слепоочието. После рече: — Поне да беше жив баща ми. Би ме разбрал. Ти баща имаш ли? Сещаш ли се за него?
— Имам, но за него не си мисля никога, не знам защо — отвърнах колебливо.
Чувствах устата си пламнала от сол и вино, но мозъкът ми реагираше още бистро на всяка дразнеща дума, на болезнено изпъкващите предмети в светлината — ъгъла на рояла, колената на момичетата, седнали на дивана.
— Погледни ги сега — възкликна тя. — Безсрамници! Не заради това, което правят, а заради нищото, което ги владее. Празни тикви!
В ярко осветения салон неговата дясна ръка опипваше, проверяваше, измерваше един след друг трите глезена, а момичетата се смееха, като ту размахваха крака, ту се вцепеняваха. Бяха загубили грацията си — неочакваното смущение правеше движенията им объркани и съмнителни.
— Една истинска жена владее и отговаря за собствените си глезени — изказваше той мнение, докато ръката му продължаваше да мърда.
— Чуваш ли го? Чу ли? Каква идиотщина, да го убие човек! — шепнеше Сара в тъмнината, напрегната.
Микелина и Инес бяха кръстосали крака, за да го заблудят, подскачайки свенливо и притискайки полите си около колената. Палецът и показалецът му, сключени в кръг, продължаваха неуверено да проверяват.
— Познай, познай — викаха те предизвикателно.
Беше клекнал, сякаш се бе изхлузил от креслото, и внимателно ги опипваше, превил слабия си гръб, задъхан.
Накрая се отказа с отегчен жест, седна отново и престана да се смее.
— Сега ще вляза вътре и на всички ще ударя по една плесница. Първо на тях, после на него. По една плесница с опакото на ръката, каквато не са сънували — каза Сара.
Но вече се беше обърнала, опряла лакти на парапета. Една детска прозявка промени чертите на лицето й.
— Спи ли ти се?
— Безумно — въздъхна тя, — но няма да помръдна оттук, дори да се строполя. Тук съм и тук оставам.
— Ще видиш, след минута самият той ще те търси.
— Не му го пожелавам — рече и се опита да се засмее.
— Отивам да хвърля един поглед на лейтенанта.
— Спи. Той винаги спи, потънал в собствения си търбух — отвърна тя с угаснал глас. — Върни се веднага, моля те! Ти поне не ме оставяй сама.
По-късно го открих в банята. Стоеше облегнат на ръба на ваната, а водата струеше обилно от крана.
— Ти ли си, Чичо? Слава Богу! Седни. Чуй каква красота е този шум на водата — заекна объркано зад угасналата цигара. — Постой тук, да си поговорим по мъжки.
— Да, господине.
— Бъркотия, хаос. Не си ли чувстваш и ти главата пълна с бръмбари?
— Късно е, господине.
— Все казваш, че е късно. Никога не е късно. За какво да е късно? — засмя се с отпаднал глас.
Бе загубил всичката си бодрост. Слабото му тяло плуваше като вретено в сакото, ризата му беше омачкана, а твърдата му ръкавица отляво не му се подчиняваше и играеше като развинтена.
Извади с мъка часовника си и ми го подаде.
— Дръж. Подарък.
— Защо, господине? Не мога да го приема.
— Не ставай глупак. Взимай и заминавай. Това правило важи винаги.
— Не, господине. Благодаря, но не мога — отказах решително.
— Защото е златен или защото е за слепци? — засмя се той, поклащайки го на дланта си.
— Бяхте ми обещали един портфейл. Е, добре. Ще ми бъде приятно да го имам като спомен от вас. Но часовника не — казах аз.
Издаде устните си напред, вече отегчен.
Виолетова сянка се вдълбаваше в бузите му, а гънките на врата, над яката му, бяха потни и избледнели.
Извади портфейла си.
— Заповядай. Така добре ли е?
Отказах се да споря, изпразних го от пари и документи, които мушнах във вътрешния джоб на сакото му. Не каза нищо, само отпусна рамене.
— Онова момиче… — опитах се да кажа.
— Кое? Какво?
— Сара, оттатък. Заслужава да й се каже поне една дума — казах високо, за да надвия шума на водата.
— Разбира се, как не — кимна той одобрително. — А после ще телефонираме на Барона. Бедният ми Барон! Съвсем сам на север. Телефонирай и ти. Не приемам извинения.