— Разбира се, господине, само че сега…
— Отивам, посреднико, отивам. Не мога да откажа нищо, такъв съм. Да ти кажат посредник, върви. Сводник е обидно. Затова, отбележи, думата „сводник“ не съм казал, нали? — Засмя се широко, при което цигарата му падна, но бързо я прибра и неловко я стисна между пръстите си.
— Не трябва да караме момичетата да ни чакат. Очарователни създания, винаги съм казвал. Мъжете знаят това.
— Не казах момичетата, само Сара — настоях аз.
— Именно Сара — повтори той с неохота, сбърчвайки горната си устна.
— Сега навсякъде е спокойно, лейтенантът спи и ако вие седнете на терасата, Сара…
— Не ме обсипвай с думи. Милост!
— Извинявайте, господине.
— Отивам. А ти мълчи, мълчете всички. И остави водата да тече.
Надигна се, надвивайки тремора на мускулите си, и изправи глава.
— Мъртъв съм, Чичо.
— Господине…
— Мъртвец! Какво знаеш ти? Мълчи! Мъртвец в делириум — рече той и тръгна по коридора с протегната дясна ръка, — един пиян мъртвец. Гадно пиянство! Лейтенантът спи ли? Душата му е препарирана. След четвърт час, най-много след половин, да ги няма. Всички! Ясно ли е?
— Ще придружа момичетата до къщи, не се тревожете — уверих го.
Смехът му стана остър:
— Да се тревожа ли? Защо?
Дясната му ръка се плъзгаше пипнешком по стената.
Бе седнала насреща му със скръстени ръце, захласната в него, а той говореше, изтегнат в плетеното кресло.
Инес разлистваше едно старо списание, намусени, Микелина и Кандида сновяха до кухнята с купища чинии и отрупани с чаши подноси.
Нощният задух сякаш от време на време потръпваше в хладни тръпки.
Светещият розов съсирек на тази стая в безпорядък бе нараснал в очите ми като място, завинаги убягнало от човешките измерения и въжделения, спотаено вече в далечен кът на паметта ми.
„Това ли е животът?“ — питах се равнодушно, като в сън.
Инес бе свалила очилата си, за да ми отправи неопределена усмивка, но аз свих рамене като свенливо момче, без да помръдна. Тук-там умората ме боцкаше, но разсъдъкът ми бе още нащрек, бистър.
Сара чезнеше мълчаливо и профилът й се открояваше едва-едва в мрака на терасата. Той продължаваше да говори с лявата ръка в джоба, а дясната му бавно движеше цигарата.
Лудост, разбира се. Защото виждах Сара понякога да закрива, страдаща, очите си с ръка, сякаш да се защити, после да поема въздух, за да си вдъхне сила, без да има повече смелост да го прекъсне, да противоречи на доводите му.
Той не преставаше. Отпусната на креслото, тъмната му глава се открояваше на белотата на костюма. Кой знае как несдържано ругаеше. Изпитах желание да се приближа, да доловя някоя дума.
Сара се мъчеше да не заплаче. Превита на две, тя се беше загубила сред неизчерпаемия поток от фрази и едва доловими усмивки, които безмилостно валяха отгоре й. С чело срещу лицето й, присвил леко рамене, той не й даваше за миг покой — при най-малкото движение на главата й зъбите и очилата му присветваха.
Инес беше станала и лениво тръгна насреща ми със зачервени, късогледи очи. Като стигна до рояла, обърна се и ги изгледа критично — тъй различни в тази тяхна поза.
— Двама комедианти, и то от старо време, извън модата — коментира тя с тих, но твърд глас. — Разбират ли ме?
— Грешиш — отвърнах доволен.
Изгледа ме с разочарован поглед, скрила очилата си в ръце.
— Нима им обръщаш внимание на тия двамата? Мислех те за по-хитър — рече тя иронично.
— Поне ги уважавам — рекох.
Направи нервно движение и отново ги изгледа в рамката на вратата-прозорец.
— Какво ти уважение, на мен не правят никакво впечатление — реши тя. — И какъв пример дават?
— За пример, не знам. Но ми се струват изключение.
— Време е да престанем — заключи тя отегчена. — Свири сбор, по военному.
Затичах се по стълбите и едва на двора забавих крачката си, успоредно с тази на Сара. Другите вървяха по-бързо, някои от тях още с танцова стъпка.
— Не искам да ти досаждам, но ако би могла да ми кажеш — започнах. — Както винаги ли се държа? Адски?
Поклати отрицателно глава, хапейки устна, загледана в плочките на двора, наредени на бели и черни ивици.
— Ако искаш, ще мълча, нищо по-лесно от това — добавих. — Но би било погрешно.
— Излишно. Няма да разбереш. Никой не би разбрал — отвърна примирено. После неочаквано издигна глас и викна нетърпеливо: — Къде сте се забързали? Нека се насладим на хладината.
Стигнали вече до портала, момичетата се спряха колебливо; тя прекоси двора, за да седне на стъпалото на една стълба, която се катереше, тъмна и тясна, към върха на зида. Наоколо лъхаше на гнила трева.
Хванати за ръце, те бавно се върнаха назад, сподавяйки прозявките си.