— Хайде, сядайте — заповяда Сара ядосана.
Всички се подчиниха, след като разтвориха и постлаха кърпичките си без повече шеги, с клюмнали за сън глави.
— Сега ни трябва една баня. Да се гмурнем в морето — въздъхна Кандида с тънкото си гласче. — Първо малко да се повозим с колата и после да поплуваме. Така, да.
— Защо не вземеш колата, Сара? — предложи Инес.
— Богородице! Ако чуе майка ни, че искаме колата в този час, ще ни одере живи — засмя се Кандида.
Бе облегнала глава на приятелката си и лицата на двете образуваха едно-единствено светло петно.
— Тоя Винченцо, какъв досадник! До гуша ми дойде — обади се Микелина.
— Винаги си е такъв. Яде и после заспива. Каква хубава компания! Че какви сме ние, милосърдни сестри ли? Да бавим старци от старопиталището — добави Инес.
— Вярно, че е много добър, но кой се интересува днес от добряци? Да не би да трябва да станем монахини? Пък и да беше лош, какво от това? — рече Микелина.
— Но празненството беше хубаво.
— Благодарение на Фаусто. Заслугата беше само негова.
— Как умее да забавлява…
— Фаусто е луд. Нищо повече.
Сара гледаше нагоре, където розовото сияние на светлината продължаваше да расте зад терасата.
— По-добре да се откажеш — опита се да й каже Инес.
— Знам — отвърна тя спокойно.
— Какво? Как? Човек да не повярва — засмя се учудена Инес. — Голямата любов на Сара…
— Ти не се подигравай. Вие й се подигравате и после целия ден си го връща на мен, оставете я на мира — протестира Кандида със затворени очи.
— А ти някой виц не знаеш ли? — попита ме Микелина, без да се обръща към мен. — Малко говориш, защо? Или ние говорим много, а? Твоите момичета от Торино говорят и те, нали? Я чуй, знаеш ли вица за присаждането? Двама приятели се виждат отново след много години…
— Не — отсече рязко Сара. — Млъкни!
— О, Сара, нека кажа.
— Млъкни, казвам ти — това са безобразия. Не е прилично — сгълча я Сара.
— Не е прилично — повториха подигравателно другите.
— Наистина ли казваш, че си се отказала? — подхвана Инес с нов глас, любопитна.
— Да, казах, нали чу! — отвърна студено Сара.
— Зле ли се държа с тебе? Обиди ли те?
— Какво ти каза?
— Пак ли беше такъв проклет? Беше пил и ти…
— Край! Защо се месите? Грижете се за вашите работи, ако имате такива — отвърна раздразнено Сара.
Отвисоко се спусна полъх въздух. Квадратният откъс небе между покривите бе все още тъмен.
Дърпаха яките на блузките си откъм врата, за да разхладят гърба си, а някои си вееха с ръце, желаейки да размърдат неподвижния въздух.
— Сара Г. не би звучало добре. Не ми ляга на ухото — въздъхна Микелина.
— Още ли се занимавате със съчетанието на презимената, като в забавачницата. Това сте вие — обади се Инес.
— Теб какво ти е презимето? — попита ме Кандида.
Казах го, не знам защо снижавайки глас, докато те разискваха, наблягайки на всеки акцент.
Почнаха да съчетават презимето ми с техните имена, едно след друго, въпросително и потвърдително, като се смееха и модулираха всяка сричка, ту бързо, ту скандирайки, да могат по-добре да преценят словосъчетанието и звученето.
— Най приляга на Инес — засмя се накрая Кандида.
— Интересни и хубави са тия северни имена, но са твърди, не звучат музикално — прецени Микелина.
— Глупачки. Не сте друго освен три нещастни глупачки — изведнъж се нахвърли срещу тях Сара. — Детски умове! Чудя се защо трябва винаги да ви понасям.
— А ти с всичкия си ли си, дето си се халосала по един нещастник? — върна й го Инес.
Безформеното петно, в което се сливаха телата им, потръпна от гневни движения.
— Или прибери змийския си език, или аз… — заплаши я Сара и се изправи на крака.
— Хайде да те видим! Говори, кажи де! — кресна другата.
Канднда и Микелина ме погледнаха, очаквайки моята намеса. Но Сара бе тая, която млъкна и вторачи поглед нагоре.
— Защо там горе светлината угасна? — рече тя, захласната в терасата.
Обърнахме се всички. Сивотата на далечните прозорци едва се забелязваше на върха на зида.
— Защо е трябвало да гаси осветлението? — запита Сара и отново устреми поглед нагоре.
Нямах време да отговоря.
Първият изстрел от пистолет, макар приглушен от високите стени, се втурна към нас, разчленен от понеслото го ехо.
XI
Тичах по стълбите, когато отекна вторият изстрел, по-глухо.
И докато до ушите ми долитаха писъците на момичетата откъм портала и задъханото дишане на Сара зад мен, за миг осъзнах, че всичко — изстрелите, моят бяг, тъмнината, ранният час и той там, горе — не би могло да има друго разрешение.