— Не става. Нищо не става — отсече, без да издърпа ръката си от моята. — Ти не вървиш. Само влачиш шестдесетте си кила. Размърдай тия крака. Не виждаш ли, че изоставаш половин метър зад мен? Ако караш така, след половин час ще си без дъх. Не си на погребение. Кураж! Размърдай този задник, за Бога! Страх те е да не го изтъркаш ли?
Започнахме отначало и сега бастунът му играеше между коляното и гърба ми, описвайки ритмични, бързи полукръгове. При петото преминаване зърнах ивица светлина, процеждаща се откъм кухненската врата, и разбрах, че старицата ни шпионира.
— Още един път. Хайде, удари здраво токовете. От какво те е страх? От паркета? Удари токовете, да се отбележат върху паркета.
Спря изведнъж, при което се олюлях.
— И друго нещо — рече, застанал неподвижно с вдигнат бастун. — Не си размотавай акъла. Като ходим, няма защо да мислиш за други неща. Човек мисли, когато е седнал. Трябва да тръгваш и спираш едновременно с мен. Ясно ли е? Като часовник. И никакви клатушкания като мадама на разходка.
— Да, господине — казах и не знам как преглътнах онова, което ми се искаше да добавя в тъмния коридор.
Бяхме отново в стаята му или по-точно студио, където от ъглите стърчаха различни части на стереоуредбата. Котката мъркаше шумно под дивана. Застана пред бюфета, напълни догоре две чаши с уиски и веднага ми предложи едната, с ръка, протегната в празното пространство.
— Кураж, давай!
— Аз наистина пия малко, почти никога — отвърнах, поемайки чашата.
— Така ли? Това никак не ме интересува. Пет дни плюс два — с мен ще пиеш. И повече никакви приказки. Като видиш, че повече не можеш, излей я където ти скимне. Ако искаш, и в джоба си, само да не забележа — засмя се шумно.
Отпих лекичко, после, отмествайки внимателно ръката си, се опитах да поставя чашата на масата.
— Стой, Чичо! Хитруваш ли? — усмихна се благо посред стаята. — Не с мен тия номера, момче. Никога с мен. Сега го изпий и ми върни чашата празна. Дванадесетгодишно уиски, шега няма.
Пих още, изправен и аз на няколко крачки от него. Мъчех се да не го гледам, използвайки полумрака, който сякаш го правеше прозрачен. Лицето му — сиво петно без геометрични контури — се губеше някъде високо над мен.
— Па̀ри ли?
— Не, господине — отвърнах.
— Слаб си като клечка. Кокалите ти са щръкнали. Ще получа синини от разходките си с теб. Ще те угоя с уиски. Но трябва да призная, че не смърдиш. Другият Чичо, твоят предшественик, дето заболя от тиф, миришеше ужасно. Всеки ден, преди да излезем, трябваше да изливам в гърба му половин литър одеколон — тъй силно смърдеше на обор и гореща войнишка чорба.
Десет минути по-късно бях вече на улицата. Очите ми тежаха, не знаех каква посока да хвана. Имах свободно време, преди да се прибера в казармата. Проклех празнотата, която усещах в себе си и извън себе си.
Застанал неподвижно на тротоара сред лепкавия, влажен въздух, затърсих с очи спасителния надпис на кое и да е кафене, преди да тръгна нанякъде.
II
— Да беше заваляло! Проклятие! Бих дал един милион да настъпи потоп — продължаваше да мърмори.
Бяхме седнали един срещу друг в сенчестия край на купето. През смъкнатите прозорци нахлуваха горещи вълни въздух. След около час трябваше да стигнем в Генуа. Полето край нас, тук-там осеяно с внезапно появили се остри хълмове, бягаше пред погледа ни, зареян в утринната сивопепелява светлина.
Бе започнал да ругае и да се оплаква още от началото — от омразното лято, от боцкащата тапицировка на седалките, от празния влак. Голямата скорост на експреса, от която се клатеха вагоните, ни бе отнела всякаква възможност за разходка из коридора.
Седеше неподвижен, пушейки цигара след цигара, поставил изкуствената си ръка на страничната облегалка на седалката, с леко изпотено чело. На силна светлина белезите по лицето му приличаха повече на петна и сенки от отдавна прекарана едра шарка. И все пак, при някои негови едва уловими движения, тази глава ми се бе сторила повече от красива — една призма, която поглъщаше и моделираше не толкова външната светлина, колкото настроенията, внезапните и странни хрумвания на мислите.
Протегна дясната си ръка.
— Имаш ли портфейл? Да чуем.
Измъкнах го учуден от джоба си и го поставих в допир с пръстите му. Плъзна го по дланта на ръката си и попита:
— Колко пари има в него?
Казах му цифрата.
С едно-единствено движение пребърка джобовете на портфейла, извади малкото банкноти и ми ги подаде.