Щом стигнах до площадката на стълбището, ръцете ми се разтрепериха и Сара бе тази, която ядовито ми издърпа ключовете. Докато се опитваше да отвори, стенеше със затворена уста.
— Трябваше да знам, знаех го, винаги съм го знаела, ох, каква нещастница съм — стори ми се, че я чух да казва.
Тъмнината ни спря в коридора.
— Бързо — изкрещя Сара.
Във вътрешността на двора се тресна врата, стори ми се, че чух и някакъв глас, който веднага замлъкна.
В стаята до салона лейтенантът лежеше в креслото си, с клюмнала глава. Тънка струйка кръв изпод ухото му се стичаше в яката. А той стоеше на две крачки прав, с отпуснати ръце и устни, сгърчени в гримаса.
На килима, на няколко сантиметра от креслото и обувките му, лежеше черният пистолет.
Изведнъж раменете и колената ми натежаха като оловни и не намерих сили да вляза. Видях, че Сара се приближи, треперейки, и сграбчи най-напред едната, после другата му ръка с растяща сила и отчаяние, за да го отмести оттам.
— Направи нещо ти там — викна тя. Не можах да й отговоря, чувствах дъха си леден зад зъбите. Не изпитвах страх, а една непреодолима, безкрайна инертност, която сковаваше вените и мисълта ми, правеше ме чужд на това място, на всяка възможна болка.
Отпуснатото тяло на Винченцо В. между страничните облегалки на креслото представляваше подута маса, една сивобяла пихтия.
Тя продължаваше да го блъска. Изтика го до вратата, на която той остана облегнат, вдървен и изкривен като марионетка, почти без дъх.
— За Бога, защо не се помръднеш — викаше Сара, пулейки насреща ми очи.
— Не, не е вярно, не — повтаряха безредно вцепенените му устни.
Сара вече бе успяла да сложи в дясната му ръка чаша и той с механично послушание я поднесе към устата си, отпи и бурната кашлица, която го разтърси, сякаш го разбуди, но веднага след това празната чаша се изплъзна от пръстите му и падна.
— Събирай куфара му, бързо — крещеше Сара, придържайки го с двете си ръце към стената.
Втурнах се тук-там, наслуки, за да се върна с цял куп дрехи под мишница: моята униформа, флакони с лекарства във войнишкото ми кепе, бамбуковия бастун; търсех отчаяно, премятах през ръцете си всички неща, които не можех да взема и оставях разхвърляни между двете стаи и банята.
— Идиот! Куфарът! — заповяда Сара с леден глас, сграбчвайки един флакон от кепето.
Докато събирах куфара, видях я от коридора да му отваря устата и да му вкарва насила приспивателно, после да му дава да пие.
Прегръщайки го, тя се опитваше да го завлече до вратата.
— Бързо — рече с долепено до него лице.
— А оня там? Да го оставим ли? Къде смяташ да вървим? Това би било най-глупавото — успях най-после да кажа.
— Оня сигурно е умрял — викна ми тя задъхана. — Какво ни интересува той? Не искаш ли? Твоя работа!
Изругах в себе си, все още наведен над куфара, и си казах, че няма да мръдна оттук — нека излязат, тогава ще викна някой или ще телефонирам. После изведнъж се сетих, че тази вечер тръгва моят влак.
Чух я да стене от площадката на стълбите.
Изкарах куфара, а тя ме погледна жаловито, докато го притискаше към стената да не падне.
— Долу, до портала, само до портала, милост, помогни ми! После ще вземем колата. За друго не се безпокой, ще се погрижа аз — хълцаше тя.
Повлякохме го по стълбите като лек сноп сухи клони. В двора тя хвърли тревожен поглед към балконите и прозорците, но всичко изглеждаше залостено и пусто.
Затворих портала и го облегнах на него.
— Само минута, дори по-малко — рече тя и изтича, изтривайки гневно влагата под очите си.
Крепях го с ръка, вмъкната под мишницата му и хваната за грубото дърво на портала. Главата му климаше като пречупена, а от ноздрите му излизаше уморен и тежък дъх.
Къде ли побягнаха онези три момичета, мина ми през ума; сигурно вече са разбудили майка си и близките. А къде са хората в двора, какъв беше този глас, защо капаците на прозорците са затворени?
Чух колата да изскърцва.
— Отзад, тук отзад, внимавай, полека — зашептя Сара, навеждайки предните облегалки.
На седалката видях бутилки уиски и едно одеяло.
Остана свит, там вътре, като куче, с което не знаят какво да правят, абсурден в белия си костюм. Очилата му се изсулиха, но ръката на Сара ги спря и постави нежно на място.
— Сега ти си отивай, ох, Господи, тръгвай си, повече не се грижи — рече тя, сядайки зад волана.
— Но къде ще го водиш? Къде бързаш?
— Знам аз — отвърна, без да ме гледа, и запали мотора. Бледите й възлести пръсти стискаха волана.
Пред нас тъмният още път бе празен и криволичещ, но фаровете на колата вече избледняваха под напора на проясняващото се небе.