— Бъркаш много. Излишно е да бягаш оттук, така е по-лошо, не го ли разбираш? — опитах се да я вразумя.
Образът на лейтенанта в креслото и струйката кръв зад ухото му кръжаха пред очите ми.
— Какво, няма ли да си ходиш? — викна тя, овладявайки бързо гласа си. — Иска ли някой нещо от теб? Махай се! Това са мои, наши неща. — Отворих отново вратата на колата.
— Аз го придружавам, аз отговарям за него — протестирах бурно. — Не стига, че е пиян, а ти му даде и приспивателно. Може да пукне тук, сега, даваш ли си сметка?
Кимна уморено, но сякаш нищо не й бях казал. Брадичката й потрепера, обаче успя да възпре сълзите си.
— Каквото и да се е случило — рече тя, — да го откараме някъде далеч оттук. Нека там се събуди и да ни обясни, на спокойствие. Като се събуди, той ще си реши. Поне това можем да направим за него.
Гласът й заглъхна в гърлото.
— А къде ще го закараш?
— Ти не мисли за това. — Но после колебливо допълни: — В една къща на майка ми, недалеч оттук. Празна е, никой не живее в нея. Ела, докато не се е събудил.
— Защо? Не те разбирам. Защо искаш да направиш това? Ние двамата с теб сме най-глупавите…
Други думи не ми дойдоха наум.
— Ангеле мой, бедни ангеле мой! Трябваше да знам, трябваше — шепнеше тя, загледана в пътя.
Бавно размърдах ръцете и краката си въпреки сковаващата инертност, която ме бе обзела. Несъзнателно седнах до Сара и затворих вратата. Колата подскочи и тръгна.
Превит на две зад нас, той кашляше с отворена уста. След кашлицата дишането му премина в хъркане.
— За Бога, няма ли да му разхлабиш поне връзката? Да подиша — нареди ми тя ядосано.
— А приспивателното, което му даде? И после да пие? Виждаш колко е зле. Би трябвало…
— Не би трябвало нищо — сряза ме тя.
Караше с резки подавания на газ, а лицето й бе непроницаемо и свито като юмрук. Черните сенки под очите бяха изяли половината от бузите й. В огледалото за обратно виждане погледът й бе постоянно върху него, доверявайки се при избора на пътя само на ръцете си. На един завой излетяхме страховито към трамвайната спирка, хлъзгайки се по релсовата стрелка.
— Още две минути, и ще пристигнем — уведоми ме тя.
— А после? Какво, като пристигнем?
— Да пристигнем, само да пристигнем — извика тя, готова да заплаче. — Важното е да сме там, да му дадем възможност да отдъхне.
— Ти си луда. Аз…
— Не ме интересува! Млъкни и повече не ми обяснявай — викаше тя, като ту хващаше, ту пускаше волана. — А тебе кой те пита? Кой те е викал? Защо не се пръждоса, както искаше?
— Моля те, Сара — викнах й аз.
Преглътна, напрягайки мускулите на ръцете и на гърдите си, за да събере нови сили и самообладание.
— Да — рече тя тихо, — кажи да чуем!
— Нищо, нищо.
Всичко отново се бе отдалечило от сърцето ми, бе станало неуловимо. Зидовете и уличките бягаха пред погледа ми, а над себе си чувствах едно топло, вражеско небе.
— Прощавай. Говорй!
— Исках да кажа само това, че трябва да внимаваш. Трябва да направим нещо — казах неубедително, сякаш гласът ми не беше мой, — но какво? Да не влошаваме положението. Ти смяташ, че му помагаш. И аз съм тук за това. Но ако вместо това…
— А защо изстрелите бяха два? — прекъсна ме тя, без да ме изслуша. — Разбра ли защо изстрелите бяха два?
Неочакван страх разсея мъглявината в мозъка ми.
— Може би не са улучили с първия изстрел. Или са стреляли да изпробват пистолета — рекох.
— Защо говориш за двамата? Единствен той. Той е стрелял, опитвал е или направо не е улучил целта. Не е улучил себе си. Решили са да умрат заедно, но е стрелял само той — каза тя на един дъх.
— Решили са да се убият взаимно?
Тя изстена.
— Смяташ, че са се наговорили още отпреди? — продължих да питам.
Кимна и сви устни.
— Да не би да е от пиенето? Разбира се, и останалото, но най-вече пиенето през тази вечер…
— Не, естествено — отвърна уморено. — Били са готови. Сега разбирам. И празненството, всичко са уговорили предварително. Ето защо е дошъл, за това. А аз, нещастна идиотка, да не разбера веднага, нещастница…
— Но тогава той, защо той не се е…
— Не е уцелил. Или е изпуснал пистолета. А може би и ние сме пристигнали много бързо — рече тя смутено.
— Или защото е бил пиян. Пръстите му не можеха да държат дори цигарата. А може би и страхът.
— Страх, не — отвърна тя.
— Защо не? В последния момент…
— Никакъв страх. Той не изпитва страх — викна отново.
Нямах вече сили да възразявам. И нищо не ми се струваше от значение. В ушите ми още отекваха онези два пистолетни изстрела, виждах тялото на лейтенанта, жив или мъртъв, отпуснато в креслото. Но това бяха образи и звуци без тежест, натрапничави, ала излишни — не бяха част от моята истина, от нашата, от неговата, сега обезличен от съня.